В малък, слънчев апартамент в сърцето на София времето сякаш е спряло. Там, сред портрети на светци, възрожденци и духовни учители, живее една жена, която говори тихо, рисува бавно и носи в себе си светлина. Тя е дъщерята на великия народен лечител Петър Димков и негова духовна наследница.
Само че Лили отдавна е излязла от сянката на това име. Тя е негова духовна наследница, но и свети със собствена светлина – чрез изкуството, тишината и добротата. И ако той лекуваше с билки и слово, тя лекува с цвят и светлина.
“Аз не рисувам лица – аз рисувам духа на човека. Не рисувам портрети, а духовни образи. Защото ако в очите няма светлина, аз нямам какво да уловя”, споделя художничката в едно от редките си интервюта за БНТ.
Родена е през 1932 г. в София – в бурно време, когато духът трябва да е по-силен от обстоятелствата. Израства в дом, в който здравето е начин на живот, а природата – основен учител. Баща й – офицер от резерва, лечител, посветен на природната медицина – е обграден от тишина, ред и знание. Още от дете Лили разбира, че истинската сила не е във властта, а в чистата мисъл
В дома им се говори за билки, за пост и молитва, за енергия и хармония между човек и природа. “Татко беше строг, но светъл човек. Никога не повишаваше глас, но думите му имаха тежест. Най-важното, което ми предаде, беше да бъда честна със себе си и да служа на доброто”, спомня си тя.
Лили Димкова пази всеки детайл от живота на баща си – не само снимки и ръкописи, а и спомени, пропити с мъдрост. Разказва, че Петър Димков е лекувал не само с билки, а и с дълбоко наблюдение върху човека. “Той можеше да погледне някого и да разбере какво не е наред – дори без да му говори. Наричаха го лечител, но той беше нещо повече – будител.”
В архива, който Лили ревностно поддържа, има стотици писма от хора, на които Димков е помогнал. Тя често препрочита тези свидетелства, за да си припомни какво е истинска отговорност. Част от тях е използвала в съставянето на нови издания на книгите му, които редактира внимателно, “за да не се изгуби духът на текста”.
Лили Димкова е завършила Националната художествена академия, специалност “Сценография”, и оставя значима следа в театъра. Работила е като сценограф в БНТ и в редица театри из страната. Но, както самата тя признава, “В театъра нещо в мен оставаше недоизказано. В театъра всичко е колективно, има динамика, дати, репетиции. В живописта има време. Не академичната, не комерсиалната живопис, а онази, която рисува невидимото. Там човек се връща към себе си”.
Платното й дава свободата да търси. И да чака
С времето тя създава над 400 портрета на личности от българската духовна и историческа памет – сред тях Васил Левски, Паисий Хилендарски, Петър Дънов, Ботев, свети Иван Рилски, както и баща й. Стилът й е уникален – на границата между иконопис и интуитивна живопис, където всяко лице разказва за душа, не само за история. Тези картини не просто гледат зрителя, а го озаряват. В тях има нещо иконописно, но не църковно, по-скоро лична молитва.
Една от важните фигури в живота на Лили Димкова е Учителят Петър Дънов. Тя си спомня, че още като дете е присъствала на негови беседи, водена от баща си. Макар да е била малка, атмосферата е останала дълбоко в нея.
Помня бялото, помня светлината, помня чувството, че съм на правилното място, казва тя. И продължава: “Преди да започна да рисувам, се моля. Много тихо. И после, ако съм спокойна – започвам. Ако не съм – не мога”. За Лили изкуството и духовността не са отделни неща – те са едно. Изложбите й не са пищни, но оставят следа. Картините й пътуват – в галерии, в домове, в книги. Лицата от портретите излъчват доброта и мощ, но не с крясък, а с мекота. Такъв е стилът й – не декоративен, а вътрешен.
Днес Лили Димкова често говори за това, че духовното не е “външна религия”, а вътрешна тишина. Признава, че много хора търсят лесни пътища, но истинският път към извисяване изисква усилие, дисциплина и постоянство. И знае, че не би могла да бъде част от съвременната шумна култура. Защото вярва, че “душата на България” се пази в тишината на онези, които работят смирено, без да търсят признание.
Баща ми казваше: няма кратки пътища към доброто. И няма заместител на личната отговорност
След смъртта на Петър Димков през 1981 г. Лили Димкова поема задачата да пази не само архива, но и смисъла на неговото дело. Природолечението за нея не е само билки и компреси, а философия – за хармонията между тяло, мисъл и душа. “Много хора днес цитират баща ми, но забравят, че за него най-важното беше духовната чистота. Ако я няма – нито билката, нито лекарството ще помогнат”.
Тя често говори за влиянието на Петър Дънов, когото баща й високо почитал. Неговото учение е жива нишка и в нейната работа – особено в посланията, които носят нейните образи. Според нея хората трябва да се завърнат към доброто, към простотата и към личното усилие да бъдеш честен със себе си
“Много лесно е да говорим за любов, но трудно е да я живеем. А баща ми вярваше, че добротата е практика – като закуската сутрин. Ако я пропуснеш, денят тръгва накриво.“
Лили Димкова не е лечителка в класическия смисъл, но носи същата лечебна енергия. Тя говори с думи, с картини, с присъствие. Не проповядва, но вдъхновява. Понякога рисува с години една и съща картина. Не защото не й достига техника, а защото чака образът да се появи “вътре”. Самата тя не се смята за художник в пълния смисъл на думата:
Аз не съм художник, аз съм проводник. Нещо минава през мен, а аз само го следвам
Лили Димкова не обича суетата на славата. Тя не търси признание, а служение. И в това, може би, най-силно прилича на баща си. Мнозина я наричат “живата съвест” на едно отминало, но нужно време – когато духовността е била не мода, а начин на живот.
“Най-голямата ми надежда е, че съм послужила за нещо добро. Не искам признание, искам светлина”, казва Лили Димкова.
Тя отказва да използва компютри и модерна техника. Пише на ръка, редактира внимателно всяка буква. Общува със света чрез пощата, телефона и лични срещи. И казва с усмивка:
Днес има твърде много информация и твърде малко смисъл
Мнозина се обръщат към нея не само за картина, а за разговор, за съвет, дори просто за тишина. Защото в един свят, който все повече крещи, Лили Димкова шепне. И този шепот остава.
Въпреки възрастта си тя продължава да твори. Рисува по-бавно, с още по-голяма концентрация. Приема поръчки само когато усети вътрешен подтик. “Не мога да рисувам по план. Творчеството не се натиска. То идва, когато е готово”, казва художничката.
Участва в духовни срещи, дарява картини на културни институции, подготвя нови издания на трудовете на баща си. Не говори за себе си, не се хвали, не се оплаква. И най-често завършва разговорите си така: “Не знам дали ще ме запомнят. Но ако трябва – нека е с това, че съм обичала хората”.
Денят на Лили Димкова започва с благодарност. Не с телефон. Не с телевизия. А с молитва.
Подготви Мариана ДОБРЕВА