Дай ми монетата в джоба ти, каза ми непозната баба. Миг по-късно се случи нещо ужасно, което никога няма да забравя

Преди 10 години учех в университет. Бях още млада неориентирана студентка. Една делнична сутрин закъснявах за лекции. Инцидентът от онзи ден преобърна целия ми живот.

От нас до университета отнема около двадесет минути. Пътят минаваше през главната улица и затова не бързах много: имаше магазини и лъскави витрини.

В онази сутрин ме спря една баба със смешен зелен шал, която, гледайки ме с мили очи, ми каза да й дам някой лев.

Аз, бедната студентка, рязко казах на възрастната жена, че нямам нищо, но тя отново ме спря:

— Дъще, дай ми монетата, която е в раницата ти.

Подразних се. Откъде-накъде тя имаше право да ми казва откъде да взема пари, за да й дам? Но все още бяха останали в мен няколко капки учтивост и не я разкарах, въпреки че ме сърбеше езикът.

Измислих брилянтен ход:

— Ще ти дам всичките пари, които имам, но само ми кажи къде са (вонзи ден нямах нито лев, имах само дебитна карта, та ми беше интересно как ще се измъкне старицата).

— Дъще, моля те, погледни в десния страничен джоб.

В този джоб на раницата имах химикалки и моливи. Извадих пред нея съдържанието и изведнъж, неочаквано, усетих студен метал. Извадих го.

Оказаха се 50 стотинки (все още не знам как тази монета се бе озовала там). И така, подадох тази монета на старата дама, но бабата взе, че я изтърва.

— Дъще, прости ми, вдигни монетата, че ми е трудно да се наведа.

Аз, още учудена от откриването на монетата, моментално се наведох, когато силен рев от улицата ме принуди да легна на асфалта. Миг по-късно отвсякъде се чу звукът на рушащо се стъкло.

Последва зловеща тишина за няколко секунди. Страхувах се да отворя очи, въпреки че умът ми започна бързо да осмисля случилото се.

Като разбрах, че нищо не ме боли и може би съм невредима, веднага си спомних старицата. Отваряйки очи и вдигайки глава, ми хрумна само една мисъл, че би било по-добре да не го правя: старицата я нямаше, вместо нея в стената беше „забита“ арматурна пръчка, точно на нивото на гърдите.

Тийнейджърската ми фантазия веднага си представи, че тялото й разпръснато на парчета по улицата.

Затворих очи и покрих лицето си с ръце – така ми беше мъчно. Стъклото веднага се впи в кожата ми, но не усетих никаква болка. Сълзите се лееха като град. Не знам колко време лежах на асфалта.

Страховете и фантазиите ми бяха прекъснати от хора, които започнаха да ме „чистят от стъклата“. Един от тях каза нещо, но аз не го чух. Тогава ми стана ясно, че не чувам нищо: нито хората, нито колите, нито сирените.

Разтръсках глава, опитвайки се да чуя някакви звуци, но напразно. Казвайки, че не чувам нищо, един от мъжете наклони глава и леко ме потупа по ухото. Оживих се. Започнах да чувам. Вярно, много слабо. Но и това ме зарадва.

Човекът ме попита на висок глас как се чувствам и дали ме боли нещо. Поклатих глава и затворих очи (уплаших се да видя останките на старицата).

Човекът ме попита дали мога да стана, на което рискувах да погледна: улицата до мен беше чиста (без кръв, само много стъкла и строителни материали). Станах и първото нещо, което направих, беше да попитам минувачите къде е отишла бабата.

— Момиче, каква баба – тук нямаше никой.

— Тя стоеше тук и молеше за милостиня, дадох й монета и тя я изпусна. И когато се наведох да я взема, нещо ме изхвърли. И тя застана тук, точно на това място, посочих арматурата, която буквално бе пробила стената на сградата зад мен.

Хората явно ме мислеха за луда. И само мъжът, който ме потупа по ухото, каза:

„Както и да е, тази възрастна дама очевидно ти е спасила живота. Ако не се беше навела, металът щеше да те прониже“.

— Ако не беше тази баба, както казваш, щях да съм отминала и нямаше да видя всичко това! – казах аз. — Тя взе монета от мен и я изпусна.

Огледах пътя, но не намерих монетата.

— Къде отивате? – попита ме младежът.

„Към университета“, посочих посоката с ръка и като видях какво има отпред, замръзнах:

Никога не бях виждала толкова много руини. Оказа се, че се е взривила строяща се къща, която беше на близко разстояние от мен. Тухли, купчини, пясък – всичко това беше разпръснато на случаен принцип по улицата.

Линейката вече приближаваше и видях окървавени хора да лежат на асфалта.

— Значи сте щяла да тръгнете натам? Добре че сте се спряла. В противен случай се страхувам да си представя какво би се случило с вас и как щяха да се тревожат родителите ви.

И тогава разбрах всичко. Тази баба, това търсене на монетата, това случайно изпускане – всичко това ми бе спасило живота. Но къде отиде тя?

Огледах се отново, но не намерих никого; смешният зелен шал изчезна така внезапно, както се появи.

И само една мисъл се появи в главата ми, сякаш някой ми казваше: „Дъще, благодаря ти за монетата“.

После разказах на родителите си за случилото се. При споменаването на смешния зелен шал майка ми попита някак предпазливо:

— Случайно да не беше на синьо-жълти цветя?

— Да, точно такива. Имаше и петно от мак, точно като петно от кръв.

Майка ми замлъкна. После като бяхме сами ми каза:

— Твоята прабаба те е спасила. Тя имаше този шал. Майка ми й го подари за рождения ден, а аз бях малка тогава и я нацапах с йод. Бабата не махна петното, каза само, че сега винаги ще я разпознават по това петно. И когато тя умря, тя беше погребана в същия този шал с петно ​​на върха.

— Прабаба ти те е спасила. Отиди на църква, кажи благодаря.

Аз, невярващата, послушах майка си и отидох на църква. В този ден за първи път осъзнах колко ценен е животът и колко лесно е да го загубиш.