Един бележник от 1984 година разказва

Учебната 1984/1985 година. Обикновено училище, някои дори го наричаха „селско“, с дъсчени коридори, боядисани в червеникавокафяво, излъскани винаги до блясък и с училищна камбана, която кокетно висеше и се поклащаше в нещо като камбанарийка на училищния покрив – точно над входа.

Не знам, дали днес е запазена, но тогава всяка сутрин биеше звънко и весело, за да ни призове към класните стаи. Освен камбанка, имаше и училищен звънец, който оповестяваше края на часа. Песента на звънчето със сигурност беше любима на всеки ученик, защото ясно и със звънлив глас зовеше за междучасие.

Учителките имаха дълги дървени показалки, които служеха не само да показват написаното на черната дъска, но и да въдворяват дисциплина. А да задържиш вниманието на 33 – ма ученици, със сигурност няма да е било лесна задача.

Та като започнеше прекалено да се говори и шуми в клас, учителката с един удар на показалката върху масата, връщаше мигновено и ред и дисциплина. Настъпваше пълна тишина, погледите вперени до един в дъската и се чуваше единствено детската глъч от двора навън. Естествено, от силния удар голяма част от върха на показалката се чупеше, но нечий баща – дърводелец, осигуряваше нова. До следващия път! А на някой, ако не му изнасяше, биваше приканван да се изнесе.

Кой да посмее обаче, когато знаеше, че у дома показалката ще бъде заместена, я от шамари, я от поне час порицание, при малко повече късмет!

По онова време вкъщи никой не ни наричаше принцове и принцеси и единствената „закрила на детето“ бяха бабите и дядовците. На практика „социалната закрила“ живееше вкъщи. Така се възпитаваха 33 –ма подрастващи, всички в един клас в училището на село, в ъгловата класна стая с големи прозорци, през които слънцето денем любопитно надничаше.

След 7-ми клас почти една пета от класа бяхме приети в елитни училища – аз в езиковата, други в математическата, трети – в природонаучната и т.н.

По – късно в университета преподавателката по български език, мисля, че се казваше доц. Керемидчиева, след поредните упражнения и тестове, ме попита, къде съм учила. Викам: „На село. В селското училище.“ „А после“, казва? Замислих се. После? После надграждаш. Важен е стартът, началото. Там се дава основата и се възпитават и изграждат характерите.

Преди всяко „после“ е закалката в основните класове. Моята е от училището на село, в Карабунар. В него някога имаше звънче и камбана, просторен двор и жълти пролетни лулички около чешмата. Пълно е със знания, със спомени и истории. В него учителите търпеливо и усърдно ни подготвяха да пристъпим смело в училището на живота.

Същите, тогава в строги униформи и с дълги показалки. Наричаха ни свои деца и такива си останахме за тях и до днес.

Учители с мисия и с истинско призвание! Тях – няма как да забравиш!

Иванка Бечева-Кърджийска