Изповед: Някои хора твърдят, че биха дали живота си за нас, а всъщност отнемат нашия

Ако можехме да видим първо душата, преди да забележим красотата на тялото, любовта нямаше да има такава власт над нас.

Някои хора твърдят, че биха дали живота си за нас, а всъщност отнемат нашия. Думите им са отрова, сърцето им – бучка лед. Но ние, безумно влюбените, не осъзнаваме, че вървим по път без изход, готови да следваме мъчителите си.

Днес, в горещата юлска вечер, отново си спомням деня, когато започна всичко. Беше в началото на лятото, а аз – на 26, омъжена, с малка дъщеря. До ден днешен бившият ми съпруг Младен е най-добрият човек, когото някога съм срещала. Беше търговски директор на просперираща фирма, получаваше голяма заплата, благодарение на която можехме да си позволим луксозен живот. Не помня да е заделял пари за себе си. Щом вземеше заплатата, ми даваше всичко до стотинка. Освен че ме обичаше безкрайно, ми имаше и пълно доверие. Самата аз не работех и прекарвах дните си в шляене по магазините и клюки с приятелки. Сутрин водех дъщеря си на градина, после обличах спортния екип и повече от час тичах в парка. Поддържах форма и се стараех да изглеждам добре.

Веднъж, уморена от джогинга, седях на една пейка, затворих очи и с пълни гърди вдишвах аромата на цъфналите липи. Сякаш бях в рая. Блажено отпусната, не разбрах, че си имам компания. „Добро утро“ – каза някой с басов глас. Стреснато отворих очи и на пейката до себе си видях млад мъж. Държеше две чаши кафе от автомат. Кимнах с глава, приготвяйки се да тръгвам. „Почакайте – каза непознатият. – Имах среща с приятел, но той не дойде. Искате ли да споделите с мен кафето?“ Без да чака отговор, ми подаде едната чаша и се представи – Ивайло. Час по-късно двамата се заливахме от смях като хора, които се познават отдавна. Имаше тънко чувство за хумор и с лекота се надсмиваше над иначе сериозни неща. От разговора с него ми стана приятно на душата, сякаш бях яла най-вкусната шоколадова торта.

След два дни отново се срещнахме и не след дълго сутрешните ни кафета се превърнаха във вечери в малки заведения.

Избирахме места, които не бяха много посещавани. От една страна, не исках да ме виждат с чужд мъж, от друга – потайността придаваше на връзката ни особен привкус. Вкус на грях. Не скрих от него, че съм семейна и имам дъщеря. Той каза, че е разведен, живее с майка си и в момента е безработен. Говореше лошо за бившата си. С болка и огорчение разказа, че й дал всичко, на което е способен, но тя не го оценила. Срещите ни зачестиха и за да заблудя Младен, лъжех, че излизам с приятелки. Той нямаше нищо против. Прегръщаше ме и се радваше, че се забавлявам. Такива са чистите души – не подозират, че очите на любимата могат да са лъжливи.

Месец след първата ни среща в парка Ивайло ме заведе у тях. Спомням си колко много се зарадва майка му, като ме видя. Старата жена си помисли, че съм свободна и връзката със сина й е сериозна. Тя толкова ме хареса, че ме допусна дори в кухнята си – нейното любимо място. Заедно сготвихме и направихме салата. По време на вечерята ме разпитваше каква съм, с какво се занимавам… Разказвах й за миналото си, преди да се омъжа, защото нямаше как да й призная истината.

А след вечерята с Ивайло се усамотихме в неговата стая. Чаша вино, тиха музика и със страстна целувка потънах в нощта. Оттук насетне думата брак придоби ново значение за мен. Преди нямах търпение да се сгуша в прегръдките на мъжа си, а сега изпитвах отвращение и някакъв стаен гняв – гняв заради оковите, с които ме държеше.

Една вечер Младен засякъл случайно моя приятелка.

Бях го излъгала, че ще преспя при нея. Той я попитал защо е без мен, а тя повдигнала учудено вежди. Казала му, че няма никаква представа къде съм. Аз наистина причиних на мъжа си непростими неща, а той не беше наивник. Досетил се, че си имам любовник. И докато Младен се давеше от болка, връзката ми с Ивайло ставаше все по-гореща, нажежена от луда ревност, огнени страсти и бурно помирение. Той ми забрани да спя с Младен. Плачеше и сам себе си оплакваше, че любимата му жена ляга нощем до друг. Кълнеше се, че ще го убие. От своя страна аз го уверявах, че обичам само него и отдавна не правя секс с мъжа си.

Така измина година, през която вместо той на мен, аз на него правех подаръци, тъй като все още беше безработен. Тези удоволствия, разбира се, плащах с парите на съпруга ми. Прибирах се у дома задоволена и с отвращение се взирах в притеснените очи на мъжа си. Вече знаех, че Младен е наясно с авантюрата ми, но си мислех, че ако посмее да ме укори, просто ще си тръгна. Но той продължаваше да се грижи за дъщеря ни, водеше я на градина, пое изцяло домакинството и… мълчеше. След тази година обаче вичко се промени. Младен не само проговори, а изригна като вулкан.

Стоях срещу него, надменно навирила брадичка. Каза, че ме е търпял, защото се надявал да се вразумя. Не искал да разбиваме семейството си и бил готов да забрави за изневярата ми, стига веднага да спра с тази порочна връзка. По онова време бях готова да умра, но не и да напусна любовника си. Не можех да дишам без него.

Изминаха още няколко месеца в кавги и ултиматуми.

За щастие имах подкрепата на Ивайло. Той настояваше да напусна онзи мерзавец, както го нарече, защото можел да ми осигури по-добър живот. Слушах го и полудявах от любов. Нали точно това исках? Любов. И един ден си тръгнах. Сама, без дъщеря си. Тя остана при баща си. Макар и твърде малка, детето ми осъзна кой разбива крехката й душа. Преди да хлопна вратата зад гърба си, видях как баща и дъщеря плачеха прегърнати. Тази гледка се запечата завинаги в съзнанието ми. Господи, ако можех да върна времето назад! Ако имах силата да превъртя събитията, още тогава щях да отида при тях, да се сгушим заедно и никога, ама никога да не допускам тази огромна грешка. Проклета любов! Накара ме да забравя, че съм майка и че всъщност обичам мъжа, когото изоставих.

Междувременно майката на Ивайло беше разбрала, че съм омъжена, и вече не искаше да ме пуска в дома си. Няколко дни гостувахме на негов братовчед, после си намерихме квартира. Любимият ми вече работеше, но получаваше малка заплата, с която едва се справяхме. Той, за разлика от Младен, не ми оставяше пари. След работа пазаруваше, но заплатата прибираше за себе си. И скоро между нас започнаха проблемите. Вече не можех да разчитам на Младен и това се отрази сериозно на връзката ми с Ивайло. Край с ресторантите вечер, край с подаръците и безгрижния живот. Ивайло се отпусна до такава степен, че започна да флиртува пред мен с друга жена – дама с финансови възможности, разбира се. Не му пукаше, че съм до него и че страдам. Може би още тогава трябваше да разбера, че след като парите ми свършиха, той престана да ме обича.

Един ден мъжът, заради когото обърнах гръб на семейството си, каза, че се налага да се върне у дома. Майка му била болна, трябвало да се грижи за нея. И си тръгна, а аз останах в празната квартира, оплаквайки нещастната си съдба. Скоро след това той наистина ми намери заместничка. Изостави ме, без да се интересува как ще продължа сама. Към проблемите ми се добави и предстоящият развод. На делото до Младен застана красива жена, погледна ме надменно, давайки ми да разбера, че вече съм излишна. Разбрах, че връщане назад няма. По-късно някои приятели ме успокояваха, че съм млада и ще открия любовта отново. Не! По-добре да ми бяха дали да изпия чаша с отрова, отколкото пак да се влюбя. Любовниците обичат, докато имаме пари. После губят интерес.

Неотдавна Младен ме потърси.

Въпреки всичко, което му причиних, той явно още ме обича. Каза, че се е разделил с онази жена и е готов да ми даде втори шанс. Погледнах умореното му лице и болката в очите, която аз му причиних. И се запитах: ако лицето му изглежда така, как ли изглежда сърцето му? Но ще се върна при него и дъщеря ни. Ще се върна не защото се страхувам от самотата, а защото осъзнах, че пътят, който извървях, ме научи на нещо много важно – единствената любов на този свят, за която си струва да се боря, е моето семейство. (За конкурса „Лятото дойде и споменът изплува“)

Бояна

Лична драма