Кучето, което броди само из Рила и е пръв приятел на планинарите (СНИМКИ)

Здравейте, искрено се надявам следната история ви докосне право в сърцето… Тя е за едно куче, което броди самотно във величествена Рила.

Датата бе 31 юли 2018 г., с приятели се бяхме разбрали да направим преход, който започваше на около 10 км от Рилския манастир в посока хижа „Рибни езера“. Паркирахме джиповете на около час път преди самата хижа до някаква вила. И така бавно и славно започнахме прехода. По пътя се засякохме с една двойка, с която имаше и две кучета. Спряхме и се заговорихме, стана дума и за кучетата – бяхме впечатлени колко са красиви.
Те ни казаха, че едното не е тяхно, а е на хижаря.

Разделихме се с усмивки. По едно време усетихме движение зад нас и – хоп… въпросното куче започна да върви с групата ни.

Зарадвахме се на приятната му компания и си казахме, че най-вероятно ще ни придружи до хижата и ще си остане там. След известно време стигнахме до нея, седнахме да си вземем дъх и да хапнем. Четириногият симпатяга се разхождаше отстрани, а от време на време полягваше. След кратката почивка, която използвах, за да направя няколко снимки на кучето, тръгнахме по маршрута, който си бяхме определили. Кучето остана до хижата.

Не след дълго обаче нашият приятел се появи отново и тръгна с нас. Учудих се доста, заприказвахме се с хората от групата и стигнахме до извода, че той е бил изгонен или е избягал отнякъде. Стана ни жал, но нищо не можехме да направим.

Това прекрасно животно, което сякаш носеше човешка душа, ни накара да почувстваме, че имаме честта по-скоро ние да бъдем в неговата компания, а не то в нашата.

Преходът ни продължи около 15 км до колите.

Във времето, в което приятелчето беше с нас, му давахме храна. Направи ми впечатление, че то познава отлично терена, понеже често изчезваше като мъгла, а после се появяваше ненадейно отнякъде. Когато стигнахме до колите, раздялата с него беше мъчителна, сърцераздирателна и много тъжна. Аз и момичето в компанията едва сдържахме сълзите си. Но най-покъртителният момент бе, когато… той започна да тича след колите. Всички настръхнахме…

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. Това куче, това уникално създание, този дух на войн, дух на българско куче, остави белег за цял живот в сърцето ми… Тичаше след колите ни 10 км – докато не стигнахме до къмпинга над Рилския манастир.

Там се събраха много хора, всеки започна да му дава по нещичко от храната си. Малки деца, както и възрастни хора, усетиха енергията на кучето…

Оставихме го там, като си мислехме, че то ще се окопити около къмпинга и ще бъде гледано и хранено от местните, но след като пуснах снимките и апела си за кучето в групата „Планински преходи“, разбрах от споделени мнения на други хора в нея, че то просто е един истински самотен войн, който обикаля района заедно с хората, които правят преходи там.

Поклон пред такъв дух. Това бе моята история, надявам се възможно най-много хора да се докоснат до нея, не само като я прочетат, но и като отидат на място и се срещнат на живо с този приятел.