Леля Николинка заключва злото в олово. Лее куршум против уроки, безсъние и депресия

Веднъж на една жена се присънил сън, че е в магазин, а зад щанда му стои самият Господ Бог.

– Господи! Това ти ли си?! – възкликнала тя радостно. – Да, това съм Аз – отвърнал Бог.

– А какво мога да си купя от теб? – попитала жената.

– От мен може да се купи всичко – бил отговорът.

– В такъв случай дай ми, моля те, здраве, щастие, любов, успех и много пари.

Бог се усмихнал и влязъл в склада. След малко се върнал с малка книжна кесийка, нещо леко подрънквало в нея.

– Това ли е?! – разочаровано попитала жената.

– Да, това е всичко – семената на вярата и надеждата, отвърнал Бог.

Та тръгнах да търся къде има вяра и надежда, освен в Божия храм. Ходих, питах, пак ходих и пак питах. Така стигнах до леля Николинка в село Виноградец. Първо обърках пътя, после обърках къщата, но я намерих. И какво да видя – жена със засмени сини очи. „Влизай, влизай“, кани ме тя. Казвам си: Ето как започва надеждата – с усмивка“.

Началото

Сядам в двора на едно миндерче с шарена черга. Оглеждам се. На масичка до мен стои малък газов котлон, а върху него дълга желязна лъжица. Под тях виси дълбоко черпаче, но не от ония за готвене на супа, а метално, и то с дълга дръжка. В средата е калената паница със студена вода – чела съм, че там се гаси отлятото олово или восък.

Само казвам на леля Николинка, че нямам сън, нищо повече.

Ритуалът

Посветената жена вади парче олово, слага го в лъжицата, пали котлона и започва да го топи. През това време нарежда шепнешком някакви думи. Първо слага на главата ми лъжицата с разтопено олово и пак шепти. След малко го изсипва в паницата с вода и то се пръска с пукот. Отварям очи и какво да видя – тя вече разглежда фигурката, в която охладеният метал се е превърнал и тълкува проблема. На мен ми излиза човек, а може да бъде вещ, автомобил, нож – символите са безкрай. Леенето се повтаря на сърцето и на краката. Не само фигурите, но и цветът на оловото всеки път е различен – по него жената също гадае причината за моя проблем.

Последното олово тя увива в хартия и ми го дава. Поръчва да го сложа под възглавницата си, за да спя върху него, и казва в кой ден да го хвърля в течаща вода. Но с една процедура почти никой не се е разминал.

Ритуалът леене на куршум се прави толкова пъти, колкото е необходимо – в зависимост от това кога ще се събере и избистри разпръснатият в паничката с вода разтопен метал.

Цената на народното изцеление е метална пара, която се поставя на земята. Според ритуала човекът настъпва оловото, а възрастната жена левчето, а накрая всеки взима своето.

Тънкостите

Леля Николинка обаче знае и други прастари методи за гонене на злото от тялото на човека, разбра Ко4.

„Когато детето е малко, първо му бая на брашно, трябва да ми донесат по малко брашно от три различни места – от три дома или от три магазина. Хвърля се в огнище, може и на вестник. Събрала съм много брашно, виж, всеки пакет е надписан“, разказва ми жената. И допълва: „Ако се наложи леене, на дете не се лее куршум, защото оловото е тежко, на дете се лее восък.“

Поглеждам я с широко отворени очи и започвам с интерес да разглеждам черпачето за восъка. Надниквам и в долапа до миндерчето, където са надписаните пакети с брашно.

Детството

Любопитството продължава да ме гложди и засипвам вълшебницата на селото с въпроси – дали е вярно, че този занаят се предава само на малки момиченца, кой и кога го е дал на нея, какви хора търсят помощта й.

„Бях в 3-ти или 4-ти клас, когато една моя баба от село Алеко ми предаде занаята как се гадае и лее куршум. Записах си всички думи, каза ми как да ги произнасям и какво да правя. Не съм изтърсак (последното дете в семейството – б.р.), първо дете съм, но това не е от значение, важното е занаятът да се предаде на момиче, което все още не е получило първия си месечен цикъл.

Та бабата каза на майка ми: Ще трябва да ми дадеш три неща срещу предаването на занаята. Тогава тя й даде даже 4 – една пласа сланина (един ред сланина от качето – б.р.), едно чувалче брашно и пари. И четвъртото, което беше дар от майка ми за бабата – един от нейните сукмани. После се оказа, че мама някога е зашила в сукмана си едно златно паре (паричка – б.р.), но бабата не разбра това. Било е писано със сукмана си мама да дари и злато. Едва след време мама потърси паричката и така се сети къде е останала“, върна се в детството си леля Николинка.

Силата

Аз вече бях готова да записвам думите й, но не посмях, за да не прекъсна и за миг разказа. Просто попивах.

„Така получих занаята, но в детството си не съм го практикувала. Първият ми брак беше в едно село, където свекървата не ме харесваше. Стигнахме дотам с мъжа ми да живеем в обор. Роди ни се момченце, но на двегодишна възраст се разболя и почина. Тогава свекървата привлече сина си обратно у дома, а тате каза: „Повече в обор няма да живееш“ и си ме прибра във Величково, от където съм родом.

Вторият ми брак беше във Виноградец. Тук първото ми дете се роди момиченце. Една приятелка от селото имаше дете горе-долу на същата възраст и много си другарувахме. Когато малките бяха към година и половина, веднъж приятелката вика: „Ще ида до нас да взема брашно да водя детето да му баят в съседно село“. Тогава й казах: „Що да го водиш, аз мога да бая“. Направих, каквото знаех и детето взе, че се успокои. Майката започна да казва насам-натам, че бая и лея куршум и така хората започнаха да ме търсят“, споделя леля Николинка.

И така от 1974 година до днес – посреща хора с проблеми и ги изпраща без тях.

Болката

„Никого не връщам, стига да съм у дома. Народът е болен, нервен и стресиран. Има деца, които не могат да спят сами или на тъмно, или се будят с плач, или заекват, или се напикават. Има хора с болести от нервите, с болести от страх“, обяснява жената.

Споделя, че има три деца – на една от дъщерите си казала тайните думи на баенето, но освен това човек трябва да има и талант, дарба, че да го прави. Затова леля Николинка още не знае, дали щерка й ще продължи нейната мисия да помага.

Иначе възрастната жена като компютър помни всички хората, които са търсили помощ от нея, децата, които са й водили. Обяснява ми, че има случаи, когато даден човек е болен и не може да отиде на крак при нея, или пък детенце, което не могат да й заведат. Тогава тя лее куршум на негова дреха, донесена от близките. На третия или четвъртия път вече страдалецът ставал по-добре и сам отивал да му бае, детенцето само смело влизало в къщата й.

Радостта

Но най-голямото удовлетворение на пенсионерката са не даровете, които някои хора й носят за благодарност, след като им е помогнала, а насълзените им очи и топлите думи.

„За да излекувам човек, трябва вяра. Аз моята я имам, но и той трябва да вярва“, категорична е леля Николинка. Тя е убедена в силата на това, което прави. Никого не кани, нито пък убеждава да отиде при нея.

Който има нужда и вярва, той ще я намери.

Обявиха го за квантов метод

Леенето на куршум, по-точно на олово, е ритуал против уплаха и болести, който е традиция в различни култури – Австрия, Босна и Херцеговина, Германия, Чехия, Турция и Финландия. Но докато на много места вече не се практикува, в България това магическо тайнство е все още живо. Интересно е, че то помага на човека независимо от неговия пол, възраст и религия.

Някои радиестезисти твърдят, че става въпрос за квантова енергия – щом някъде в тялото има здравословен проблем и отклонение от нормата на съответния орган, квантите действат, за да го излекуват енергийно. Трябва обаче да бъдат активирани и за тази цел се използват различни методи, едни от които са баенето и леенето на олово.

Мария Кадийска / Телеграф