Милица Гладнишка с разтърсваща изповед за приятеля си и Сашо Кадиев!

Тя е истинска стихия на сцената, но това, което показва там, го носи и в живота! Тя е автентична винаги, независимо от ситуацията! Тя е Милица Гладнишка – актриса, певица, водеща, но преди всичко човек, който умее да отсява стойността в живота си.

Признава, че не е от хората, които често дават интервюта, просто защото не обича да говори празни приказки, само и само, за да е във фокуса на вниманието. Това, което наскоро направи в новото шоу на bTV „Кой да знае?“ обаче, където е един от капитаните на двата отбора, няма как да не задържи този фокус!

И пред камера, и зад нея, Милица Гладнишка е една и съща, не робува на егото си, но държи на принципите. А в този разговор е повече от откровена не само за професионалния, но и за личния си живот, и няма да остави никого равнодушен!

– Милица, хареса ли ти да си капитан в „Кой да знае?“? Шоуто се оказа много свеж полъх в родния тв ефир с любопитната си концепция.

– На мен по принцип такъв тип формати са ми любими. Както ми е любимо и „Стани богат“. От малка се интересувам от много неща, любопитна съм. Исках да ставам палеонтоложка, после археолог, космонавт, обичам много и художници, музика, геология, история, изобщо съм отворена към целия свят. И някак си в това предаване мога да дам това, което знам, без да изгоря, както е например в „Стани богат“.

В „Кой да знае?“ за мен е един безкраен празник и много се радвам, че в праймтайма има предаване, което предлага полезни неща, но и такива, които са важни за историята, света на животните, природата, всичко, което ни заобикаля.

– Много водещи често, когато са на екран, преиграват, маниерничат, изглеждат даже изкуствено. При теб това не е така, въпреки че си актриса и ако го беше допуснала, щеше да е оправдано…

– Да, така е, права си. Но аз разчитам точно на това – да бъда естествена и смятам, че това е нещото, на което всеки човек трябва да залага, а не да се мъчи да измисля смешки или да си придава важност. Нещата се получават, когато се държиш естествено, забавляваш се и помагаш на колегите си. Със Сашо Кадиев и с Пъдев много бързо се сработихме, умело си подаваме топката, но без да искаме да се засенчим един друг. И много се вълнуваме, докато играем.

– Словесните захапки, които си разменяте на моменти също са много вълнуващи!

– (смее се) Еее, да, определено, но ние се забавляваме. И тримата сме хора с чувство за хумор и самоирония, не се взимаме много насериозно.

– Имала ли си ситуация, в която да бъдеш хваната неподготвена, както се казва?

– Мисля, че не. Що се отнася до телевизия, а и изобщо – знаеш, че има един добър тон, който трябва да се спазва. Освен това трябва да махнеш всякакво его, защото е нормално понякога да ти направят забележка. Когато бях в „Като две капки вода“, например, са ми правили много пъти забележки, но го приемах.

Нормално е да не се получат някои неща в толкова кратък срок за подготовка, но е важно да се забавляваме. Няма нужда от сърдене, от влошаване на енергията и атмосферата в студиото. Такива неща не работят за доброто шоу! Все едно отиваш при приятели и накрая да се скарате… няма да е хубаво. (смее се).

– Нека бъдем реалисти! Колко от хората, които работят в телевизията обаче, наистина умеят да забравят за егото си и да не го превръщат в неизбежна доминантна…

– Да, да, така е, и тук си права, но егото трябва да се забрави, въпреки всичко. И не трябва да забравяме че сме в предаване, ориентирано към шоу, което да е приятно за зрителите. Дори и да има проблеми, колкото и тежки да са, не бива да се проявяват по време на шоуто.

Същото е и в театралните представления – може с даден колега да не се понасяте, но когато сте на една сцена, давате всичко от себе си, за да си партнирате както трябва.

– В този смисъл как се работи със Сашо Кадиев?

– Мога да ти кажа, че Сашо ми е като брат, като моя кръв. Той е човек, отдаден на работата си, който винаги гледа да разведрява обстановката. Постоянно общува и с публиката зад кадър, когато прекъсваме или правим почивка, забавлява ги, разсмива ги, което е много важно за общия дух.

Ясно е, че сме на работа, но нека тя да бъде приятна. Сашо е велик! А като водещ в него видях импровизаторския му гений – умее да излиза от всяка ситуация, помни какво се е случило и го казва в точния момент по-нататък. Изключителен е и има чувство за мярка. Не прекалява в собствените си импровизации, дава място и на другите, включва се на точните места.

Уважаваме се и се обичаме. Запознах се и с Пъдев, който е голям пич. Той прокара една нова линия в предаването – на изненадващия, рисковия играч. Има една естествена елегантност в присъствието си.

– Заговорихме за егото пред камера и няма как да не те попитам за това, което показа и когато участваше в „Като две капки вода“, където водеща бе не само актьорската ти игра, но и вокалните възможности?

– О, и „Капките“, и „Кой да знае?“, са страхотни предавания. Аз цял живот съм се занимавала с музика – учила съм и класическо пиано, и оперно пеене, пея с най-добрите в джаза, също поп и рок. И когато ми се обади Маги (Маги Халваджиян, б.а.), много се зарадвах. Не съм добър имитатор, но имам колеги, които са изключителни.

Това е много специфичен талант, но въпреки това скочих в шоуто и постепенно започнах да разбирам какво е да правиш имитация – важно е да заложиш на определени елементи, не на всичко, ако можеш да изведеш няколко ярки акцента. Беше много интересно! А нещото, което ме изуми, бяха маските – как се залепят на лицето и после колко трудно се отлепят (смее се).

Предаването е изпитание, истинска арена за гладиатори и затова няма място за никакво сърдене, за никакво падане духом. Скачаш и показваш какво си успял да направиш – ако не се получава, здраве да е, смеем се, поздравяваме се. Получиш си тройка – айде, браво, продължаваш нататък. Това е истинския дух!

– Помниш ли дали в началото на кариерата си си имала някакви ключови гафове, благодарение на които впоследствие си успяла да изградиш и тази философия?

– Ами… аз не съм много силна в кастингите. За мен преди това да се явя на някой кастинг, беше голям страх. Затова и спрях да ходя по кастинги. Когато бях сервитьорка, колегите ми видяха, че мога да пея и ме записаха на кастинг за „Пей с мен“. Отидох, но се провалих, защото много се притеснявам. И все се провалях на кастинги след това. В един момент обаче, реших, че трябва да преборя това и започнах да правя точно обратното – да ходя на много кастинги – на театрални постановки, на мюзикъли и т.н. И започнах да ги печеля.

Разбрах, че хората там не са, за да ме мразят или да ми се подиграват, а те искат да съм добра, да видят най-доброто, най-хубавото от мен, за да ме вземат.

Без работа няма как да се получи! Трябва да полагаш усилие и да не се отчайваш, а да работиш, докато стане.

Разбира се, аз си знам силите – не съм добра в танците и затова не бих влязла, например, в предаване като „Денсинг старс“, защото ми липсват основополагащи неща – двигателна култура, като се завъртя ми се завива свят, трудно уча стъпки, трябва ми повече време, а там няма време. Знам къде не мога и затова се концентрирам в това, което мога.

– Ти си човек, който скача, но не на всяка цена, а разчиташ на предварителната засилка, образно казано, за да прецениш дали наистина е правилно и в точния момент… Греша ли?

– Изобщо не, даже много точно го описа. Имам много силна интуиция. Не бих казала, че съм стратег или свръхамбициозна, по-скоро разчитам на това, което ми харесва – тогава се боря за него.

Това е много важно в моята кариера до момента е, че мога да избирам да работя в тези проекти, които ми харесват. Тогава знам, че мога да дам 100% от себе си. Достатъчно ми е да видя дори и само едно малко зрънце в даден проект или в човек, за да знам дали ще стане. Имам много силно развита интуиция.

Отказвала съм да участвам в много пиеси. Отказвала съм да бъда и водеща на много предавания. Не обичам много и да давам интервюта, защото не е идеята просто да се появя без да съм казала нещо важно.

– Всъщност как стана така, че се ориентира точно към актьорството?

– Майка ми ме готвеше преди години за пианистка, а след това и за оперна певица, но аз, на своя глава, се записах в един самодеен театрален състав към едно читалище. След това се самоподготвих и влязох в НАТФИЗ – кукловодство. Не последвах траекторията, предначертана от майка ми, но тя никога не ми каза, че се съмнява в качествата ми. Напротив! Подкрепяше ме във всичко!

Така станах актриса, само че музиката винаги е била част от мен. Впоследствие направих и поп рок група, след това дойде и джаза, след него и сериала „Етажна собственост“, после „Капките“, и така тръгнаха нещата. Сега съм на двете сцени – играя в мюзикъли, имам концерти с най-добрите ни музиканти, играя и пиеси.

– Зная, че с майка ти сте имали много силна връзка, със сигурност под някаква форма е така и до днес. Може би обаче ти си надскочила дори най-големите й представи за твоето развитие?

– Тя имаше огромна вяра в мен, въпреки че аз кривях от пътя, който ми бе начертала. След като завърших НАТФИЗ, нямах никаква работа и доста дълго време, около 8 години, не се занимавах нито с пеене, нито с актьорство. Бях сервитьорка, телефонистка, какво ли не. В един момент си казах, че спирам, записах се на един майсторски клас, за който дадох последните си пари.

Майка ми ми каза: „Мице, спокойно, ще те издържам, докато си стъпиш на краката“. И така цяла година бях на нейните 300 лева заплата. После започнах да пея джаз по клубовете, да озвучавам филми, да превеждам филми за дублаж.

И всъщност, майка ми ми даде няколко професии. Музикалната – мога да чета ноти, да свиря на пиано и да работя с всеки качествен музикант. И езика – защото ме водеше на частни уроци по английски и в един момент след време аз превеждах филми за дублаж, от което изкарвах доста добри пари. После спечелих кастинга за „Етажна собственост“, а оттам нататък се появих и на телевизора (смее се).

– В едно тв интервю споделяш, че много обичаш Витоша, защото там се чувстваш така, сякаш си в прегръдката на майка си…

– Да, израснали сме там, страхотна планина е, а и там разпръснахме праха на майка ми. Затова и знам, че тя е там, в планината, и някак си това ме успокоява.

Когато се срещнеш със смъртта на такъв човек, това никога не минава. От време на време, когато правя някаква пауза, дори и да е за час-два, винаги се сещам за нея, за това как си отиде и… няма как да го забравя, все едно беше вчера. Все още не мога да го преработя, а може би и никога няма да мога.

В най-тежкия ми период Веселка Кунчева ме извади от черните мисли и мъката, като ми предложи ролята на Големия брат в представлението „Последният човек“. Тогава се запознах с нови хора в старозагорския куклен театър, великолепна трупа, смеехме се, работихме и някак си тогава прогледнах отново. Работата е голям двигател, винаги измъква от тежки ситуации, дава ти цел.

– Почти всички актьори пазят ревностно личния си живот далеч от публичното внимание, вероятно заради постоянното влизане в чужди роли, показността.. Ти също си такъв човек, затова много се изненадах, когато наскоро в „Кой да знае“ се появи заедно с твоя приятел?! Как успя да го убедиш да участва?

– Моят приятел Иван Велчев е изключителен актьор и музикант, и е един от най-добрите гласове в дублажа. Заедно с него направихме и музиката към спектакъла „Мелофобия“. Той прави и аранжименти, свири и на барабани.

Но ми трябваха 10 години, за да го пречупя, да му покажа, че има голям талант. Той е много скромен. Не иска да се появява, да ходи по партита, на интервюта и т.н. Най-накрая обаче, започна да се отпуска. И много му хареса в „Кой да знае“, за което много се радвам. И там пак беше много деликатен, не се намесваше прекалено, изключително скромен човек е.

– Може би и затова сте толкова дълги години вече заедно – ти си стихия, той е по-обран, вероятно обира на моменти и теб, нормализира пламъците?!

– О, изобщо даже не ги нормализира, той е тотално откачен (смее се) С него сме вече толкова години заедно, първо, защото той е много добър човек и второ, защото е адски забавен. Смея се по цял ден с него. Общуваме много, интересни сме си един на друг.

– Влияят ли ви различните писания, тиражирани в медиите, които понякога могат да бъдат доста причудливи, дори драстични?

– Много се смеем! Веднъж го бяха изкарали 10 години по-голям от мен, а друг път – 15 години по-малък. Веднъж пък бяха писали, сме се разделили и аз веднага съм тръгнала със Серго Кръстевски, който е мой много добър приятел, както и дизайнер на повечето ми рокли. Историите са наистина комични, не вредят на никого, затова ни е смешно.

Сещам се даже, че приятели са ми звънели да ме питат как съм отслабнала с 10 килограма заради някаква статия. Постоянно казвам, че това е лъжа, още повече, казвам, не ме ли виждат на екран, че не съм отслабнала. Още по-лошото е, че се предлагат някакви хапчета, които могат и да навредят на някого.

Най-големият абсурд беше, когато прочетох, че Асоциацията на диетолозите ме съдили, защото съм разкрила тайната на отслабването, но аз съм спечелила делото??! Как е възможно такъв абсурд? Толкова е смешно, но има хора, които се връзват.

– Кажи ми как стигна до идеята за авторския спектакъл „Мелофобия“?

– Първият ми спектакъл, който продуцирах, беше „Титанично“. Всичките ми спестявания отидоха там – беше за музикантите от кораба „Титаник“, които имат само два часа, докато всички умрат, решават, че трябва да си изкарат концерта… спектакълът е наситен с черен хумор, има хубави текстове и много музика, с жива банда на сцената.

Имам много идеи, но не мога да реализирам всичко в мащаба, в който си го представям, защото пък съм много зле, когато търся спонсори. Влагам всичките си средства, а дали ще се върнат, все тая. Последният спектакъл на „Мелофобия“ във Варна, беше пред препълнен салон, слагаха допълнително столчета. Завъртя се колелото, но няма как, трябва да скочиш, да рискуваш, дори и да останеш без пари, защото си заслужава.

– Какво искаш да кажеш с „Мелофобия“?

– Спектакълът е за хора, които мразят музиката. С Иван Велчев ни хрумна идеята за това къде отиде хубавата музика, социалният, поетичният рап, какво се случи и с рок музиката, защо трудно я чуваме по телевизиите, да не говорим за джаза… Хората си припяват цял живот чужди припеви, но дали могат да привлекат някого да пее тяхната мантра за живота?! Така започнахме да градим скелета на „Мелофобия“ – представяме различни гледни точки за музиката, като лекарство, като бич, като себепознаване и т.н.

Има един момент, в който Милена Маркова – Маца е зарязана на собствената си сватба, но двамата преди това са учили заедно едно танго и това танго не може да я напусне, появява се навсякъде. Много е интересно представлението – ще го играем сега, на 19 април, в кино „Люмиер“!

Преди това обаче – на 15 март, в София лайф клуб, с Иван Велчев и Николай Воденичаров – Никеца ще представим най-новия си проект „Лисицата и котараците“. И тримата сме като едни трубадури, които вятъра е довял, срещнали са се на един кръстопът, на който срещат публиката. Всеки идва със своята музика, но заедно се обединяваме в пет нови песни от бъдещия ни албум – „Песни, писани по велики романи“.

По БГ Радио вече се върти и първата ни песен „Здравей, покойник“, която е по романа на Джордж Оруел „1984“. Имаме и песни по „Одисей“ на Омир, „Майстора и Маргарита“, Сага за Огън и лед, предстоят и още песни, по които мислим в момента.

– За финал – има ли нещо в живота ти, което се стремиш да постигнеш?

– Знам, че съм късметлийка, но не от този тип хора, които имат късмет с лотарийни билетчета. На тото не ми върви изобщо, не съм печелила много големи пари, но знам, че печеля хора. Това е моя късмет в живота! И когато кажа, че искам нещо, съдбата ми дава шанс, рано или късно, независимо дали съм готова или не.

Сега мечтата ми е да направим най-добрата новогодишна програма на света – със страхотен балет, страхотна музика, оркестър на живо, елегантни скечове и т.н. Но за това трябва огромен бюджет, какъвто аз нямам. Това ми е мечтата, повтарям си я и съдбата ще ме чуе в един момент (усмихва се)./show.blitz.bg

Интервю на Анелия ПОПОВА