Митра Ставрева: Купувам си страдание за 860 лева на месец

„Много страшно, много страшно“. Така започна разказа си пред репортер на „Марица“ Митра Ставрева, чиято майка е настанена в Дом „Хармония“.

„Аз работя в Испания. Дъщеря съм на 84-годишната Велика Николова, която живее в дома. Идвам си до България един път годишно, за да видя майка си. Никога не сме били доволни от условията в този дом, но ужасът, който преживях преди няколко дни, ще ме преследва до края на живота ми.

Миналия вторник отивам сутринта и какво сварвам – масичката на средата на стаята, бутилката с вода и чашата – на земята, а бабата – в безпомощно състояние, с огромна синина на главата, метната на леглото, единият крак във въздуха, другият – на земята, и всеки момент ще падне. Ръката беше синя, подута от съсиреци.

Сложих я да легне, като я видях, разревах се и започнах да се моля: „Мамо, Мимито е, отвори си очите, една дума ми кажи“, а тя – конвулсии и гърч. Не бях я виждала от година, а тя сякаш умираше в ръцете ми. Много страшно, повярвайте ми! Как в паниката съм се сетила да ида и откъде съм го изкарала този лед, та го сложих на главата.

На етажа нямаше никой – нито доктор, нито санитарка. Няма кого да попитам какво е станало. При това не беше в почивен ден, а във вторник към 9-10 сутринта. Какъв собственик и лекар в такъв дом си, щом няма да отидеш да си видиш хората, да обиколиш, да питаш как е минала нощта, имат ли нужда от нещо. Аз затова плащам, за тези грижи.

Изплаших се! Излязох навън. Сестра ми живее в „Кючук Париж“. Просто бях изпаднала в някакъв шок. Как съм стигнала до дома , не помня. Казах : Викай зетя и да ходим, майка е много зле, дали ще я заварим жива, не знам. Оставих я там, не мога!

През това време докторът минал и казал да я заведем в частната болница отсреща. Стигнахме. Бабата не можеше да върви, не даваше никъде да я пипнеш. Тя беше за спешна помощ, а той ни праща в частната болница. Натоварихме бабата в колата и я закарахме.

Лекарите се хванаха за главата. Казаха, че е за хирургия. Отново я натоварихме на колата и я караме в спешното на УМБАЛ „Св. Георги“. Качихме я на 12-ия етаж. Влязохме, аз обясних на доктора какво е станало. Той се прекръсти и каза: „Как така тая жена я карате с инвалидна количка, няма ли линейка?“. Аз ако бях на себе си, щях да викна линейка. Веднага направиха скенер и установиха комоцио.

Никакви грижи не се полагат в този дом, никакви, разберете! Това е направо страшно. Другата седмица трябва да съм на работа. Как да си тръгна спокойна, как? Не искам да правя скандали, но съм потресена от липсата на внимание. Това е една баба на 84 години! Какви разходи има тя? Да – ток, вода, амортизации, малко храна, заплати и т.н. Но това са 50 човека по 860 лева на месец. Давам ги и накрая да я заваря в това положение! Кошмар! Да плащаш, и да страдаш! Значи аз си купувам болката. Нека всички да знаят, не бива така! Трябва хората, които се занимават с такива неща, да бъдат първо човечни, да проявяват хуманност, а после да бъдат отговорни със сърце и душа. А за институциите, които трябва да контролират подобни дейности, направо не ми се говори. Уж ходят на проверки, а не откриват нищо нередно! Да не би да са слепи?
Марица