„Може ли да си взема няколко бонбона? Много съм гладен“, каза ми непознатото дете

С мъжа ми най-накрая си купихме селска къща, където ходехме редовно всяко лято. Парцелът бе достатъчно голям, за да си отгледаме и красива зеленчукова градина.

Мъжът ми Георги дори успя да измоли шефа си за отпуска това лято, така че да има достатъчно време да позакрепи къщата. Той прекарваше време в градината от сутрин до вечер и наистина му харесваше да се грижи за бъдещата реколта.

За съжаление аз можех да ходя само през уикендите, защото през всички останали дни работех.

Пътувах с междуселски, винаги препълнен, автобус. Веднъж тъкмо слязох на спирката в селото и веднага извадих няколко сладкиши от чантата си, защото бях много огладняла. В този едно момче се приближи до мен и каза със жалък глас:

— Лельо, може малко бонбони? Много съм гладен и наистина ще съм ви благодарен, ако можете да ми дадете нещо за ядене.

— Разбира се – отвърнах — Ето, но трябва да си измиеш ръцете не можеш да ядеш с мръсни ръце.

— В нашата къща водата е спряна. Само на чешмата до кметството мога.

Бях шокирана.

— Но как така? Майка ти и баща ти изобщо ли не те гледат? – възмутих се аз.

— Баща ми отдавна почина, а мама… – не успя да довърши момчето и хукна в неизвестна посока.

Това дете просто не ми даваше мира и реших да го последвам. Бях ужасно притеснена за това как стоят нещата в семейството му. Настигнах го и му казах:

— Чакай… Може би ще дойдеш вкъщи на чай? Там поне ще те нахраня както трябва и ще можеш да се измиеш. Мога дори да те почерпя с череши, наскоро засадихме няколко дръвчета в нашата градина – предложих му аз.

Момчето не отказа и дори видях как очите му светнаха. Явно не бе свикнал някой да се грижи за него.

Мъжът ми Георги беше изключително изненадан, че не се прибрах сама. Той обаче се запозна с момчето и се отнесе към него с разбиране, дори предложи помощта си. А аз веднага започнах да приготвям храна, за да нахраня момчето възможно най-скоро.

На Георги веднага му стана ясно защо бях решила да постъпя така, тъй като нямахме собствено дете и ми се искаше да проявя грижа поне към чуждите деца.

Наскоро бяхме диагностицирани с безплодие, отачяхме се и осъзнахме, че най-вероятно никога няма да имаме дете в този живот.

— Не искаш ли да си вземеш душ? — попита съпругът ми детето.

— Мислех да ви питам, така че разбира се, че искам! – каза момчето с усмивка на лицето.

Когато тримата седнахме да вечеряме, започнахме да разпитваме момчето – как се казва и на колко години е. Детето разказваше за себе си без никакво смущение. Казваше се Диян и наскоро навършил десет години, но не празнувал рождения си ден.

Както стана ясно по-късно, майка му страдала от алкохолна зависимост, така че никой не гледал момчето и той нямал баща. Тя дори не се поинтересува къде е детето й, въпреки че навън вече беше късно през нощта.

По едно време малкият Диян каза, досущ като възрастен:

— Беше ми приятно да се запознаем, но е време да се прибирам. Благодарен съм, че ме нахранихте и ми позволихте да си взема душ. Аз също съм готов да ви помогна по всяко време – каза момчето и вече отиде да се обува.

— Наистина ли имаш къде да отидеш? – попитах го аз.

Отговорът му ме изненада отново.

— Изобщо не съм мислел за това. Така или иначе нямаше да се прибера, защото майка ми ще пие отново с приятелите си, които са същите пияници като нея, но мисля, че ще намеря къде да отида.

В крайна сметка убедихме детето да остане да преспи при нас, за да не седи навън в тъмното. Той нямаше нищо против, защото наистина нямаше къде да отиде.

На следващия ден Марина с мъжа ми започнахме да обсъждаме как можем да осиновим това момче. Беше ясно, че рано или късно той ще бъде отнет от органите по настойничество и изпратен в сиропиталище, но трябваше да избегнем това и да приютим детето.

Очевидно майката на това дете никога няма да се промени и ще пие до края на живота си, така че самата тя най-вероятно няма да има нищо против да даде сина си в добри ръце.

С помощта на съседи успяхме да се оплачем от майката на Диян и да привлечем вниманието на социалните. Те инспектираха къщата на тази жена и разбраха, че малко дете просто не може да живее в такива условия.

Най-интересното е, че тази жена с радост реши да се откаже от детето си и скоро с Георги станахме пълноправни родители на момчето. Сега той постоянно пътува до града с нас, а през уикендите и за празниците се връщаме на село, където от време на време се среща с майка си.

Той е щастлив. Както и ние.