От Видин до София със самолет за 30 минути през 70-те. Вижте схема на полетите, продължителност и цени на билетите през соца!

България беше една от държавите с най-развита мрежа за вътрешни въздушни съобщения.

До 1990 година БГА „Балкан“ поддържаше редовни целогодишни самолетни линии до Варна, Бургас, Силистра, Търговище, Русе, Горна Оряховица и Видин. През 80-те години на миналия век бяха организирани и полети до Кърджали, които се изпълняваха с вертолет „Ми-8“.

В различни периоди от развитието на българската авиация са изпълнявани полети от София до Стара Загора, Пловдив и Плевен, както и от Горна Оряховица до Варна и Бургас.

За относително малката територия на България гъстата вътрешна самолетна мрежа се обяснява с планинския релеф и липсата по онова време на скоростни автомобилни пътища, както и с дългите авиационни традиции на страната. Преди изграждането на съвременните магистрали и първокласни пътища пътуването от София до Варна със съветските автомобили отнемаше поне 8 – 10 часа. Дори до отдалечения на едва 211 км. Видин с автомобил или влак се пътуваше около 5 часа. Затова самолетите бяха много желан транспорт, особено при служебни командировки, в които билетът се заплащаше от държавата.

Цените на самолетните билети през 80-те години на ХХ в. бяха следните:

София – Варна (респективно Варна – София): 22 лв.

София – Бургас: 20 лв.

София – Силистра: 22 лв.

София – Търговище: 16 лв.

София – Русе: 16 лв.

София – Горна Оряховица: 12 лв.

София – Видин: 11 лв.

За сравнение влаковият билет втора класа София – Варна редовна цена струваше 10.50 лв.

На фона на днешните цени на самолетните билети посочените по-горе може да изглеждат ниски, но не бива да се забравя, че обичайната начална заплата на висшист се движеше между 150 и 200 лв. Т.е. ако тричленно семейство тръгне със самолет за морето, това му струваше около 120 лв. за отиване и връщане, което е значителна на фона на доходите сума.

Особено през лятото билети за Варна и Бургас се намираха доста трудно.

В докомпютърната ера купуването на билет за самолета си беше цяло приключение. Мнозина си спомнят бюрото на БГА „Балкан“ за вътрешни линии на софийската улица „Софийска комуна“ 10. Днес улицата се казва „Княз Александър“, а на мястото на билетните каси е разположена сладкарница. Пред врата на бюрото от ранна сутрин се извиваха опашки. Вътре на отделни гишета се продаваха билетите за различните направления, като на самото гише на лист хартия бяха написани датите и часовете за полетите до съответния град за месец напред. Често се означаваше и типът на самолета, с който ще се изпълнява полета. Всеки пътник се записваше в специална тетрадка под пореден номер и получаваше билет, написан на ръка от служителката. За бързина и улеснение често те не написваха пълните имена на градовете, а София беше „Сф“, Варна – „Вн“, Бургас – „Бс“, Видин – „Вд“ и т.н.

За разлика от сега, изгубването или забравянето на хартиения билет създаваше големи главоболия и без този документ просто не можеше да се лети. Друга особеност е, че обикновено от София не можеше да се купи билет и за връщане със самолета. В столичното бюро имаха някаква квота от билети в обратната посока, но тя се изчерпваше много бързо и често се налагаше пристигналият в който и да е град със самолет веднага да отиде в местното бюро на „Балкан“, за да търси билет за връщане. Затова с голям ентусиазъм беше посрещнато въвеждането на така наречената видеорезервационна система „Габриел“, нещо като прадядо на сегашните дигитални системи за резервация и продажба на самолетни билети. Така или иначе цените бяха твърди и не се влияеха нито от това колко време преди полета е купен билетът, нито от това дали е еднопосочен или двупосочен.

През лятото до Варна и Бургас имаше над 20 полета дневно, при това с всички типове самолети, с които БГА „Балкан“ разполагаше.

Естествено, желанието на хората беше да летят с по-големите и бързи машини като „Ту-154“ и „Ту-134“, но при липсата на места, никой не се отказваше и от „Ан-24“. По тези линии летяха също „Ил-18“ и „Як-40“.

По-големи самолети („Ту-134“ и „Ил-18“) изпълняваха вътрешни полети и до Търговище, докато до Русе, Силистра, Видин и Горна Оряховица летяха само станалите нарицателни „Ан“-чета.

Правилата изискваха при вътрешен полет пътникът да е на летището най-късно 20 минути преди часа, определен за излитането. Минаваше се на гише, където се представя билетът и се приема багажът. Всеки получаваше и бордна карта, но без конкретно определено място. Затова когато автобусът, закарал пътниците от терминала до стълбичката на самолета, отвореше врати, наставаше сериозно бутане кой ще влезе в салона по-напред, за да заеме желаната седалка.

По време на вътрешните полети се предлагаха бонбони за смучене, мокри кърпички за почистване на ръцете, кафе, чай и вода. Продължителността на полетите беше приблизително следната:

София – Варна:

„Ту-154“ – 35 минути

„Ту-134“ – 40 минути

„Ил-18“ – 50 минути

„Як-40“ – 45 минути

„Ан-24“ – 1 час и 15 минути

До Бургас времетраенето на полета със съответните типове самолети беше с около 5 мин. по-кратко.

От София до Видин „Ан-24“ летеше 35 минути, до Русе – 50 минути, до Горна Оряховица – 40 минути, до Силистра – 1 час и 10 минути, до Търговище – 50 минути.

С изключение на Варна и Бургас, чиито летища бяха свързани с центъра на града с редовна автобусна линия, в останалите градове автобусните връзки бяха предвидени според съответните полети.

До Видин целогодишно се поддържаха два полета дневно – сутрин и вечер; до Горна Оряховица – 3 полета, до Русе – три полета, до Търговище, което практически обслужваше и Шумен и Разград – между 3 полета през зимата и 5 – 6 през лятото, до Силистра – 2 полета.Поради постоянните зимни мъгли над София и особено в района на летище Враждебна, честа картина беше закъснението и отмяната на полети заради лоши метеорологични условия. Тогава в тесния салон на „Вътрешни линии“ наставаше истинско стълпотворение. Както и пред касата за билети, защото много от пътниците се опитваха да сменят отменения полет с друг – до възможно най-близкия до целта им град.