Режисьорът Мая Вапцарова: Убиецът на Никола Вапцаров сам поиска среща с мен

Интервю на Валерия Йонкова и Марина Чертова, което КОЧ представя на вашето внимание:

На 23 юли се навършиха 77 години от разстрела на големия поет Никола Вапцаров. През 1942 г. той е арестуван и осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата за организиране на подривна дейност срещу установения държавен ред по време на война. Посмъртно е амнистиран след 1944 г. Всяка година в деня на гибелта му стотици се покланят пред паметта му на лобното му място в Мемориала „Гарнизонно стрелбище” в София.

Lupa.bg потърси племенни­цата на Вапцаров – Мая Вапцарова – дъщеря на брат му Борис, за да коментира личност­та на поета, както и митовете около не­говата личност. Тя е творец с широк диапазон на интелектуалните търсения – режисьор, психолог, поет, есеист, преводач, както и личност с категорична и ярка гражданска позиция. Родена е през 1944 г. в Банско. Учила е психология в Ню Йорк. Завършва кинорежисура в Будапеща при известния унгарски творец Ищван Сабо. Режисьор е на няколко игрални филма, както и на над 100 документални. Автор е на над 10 книги – романи и стихосбирки.

– Г-жо Вапцарова, кой уби Никола Вапцаров?

– Убива го Законът за защита на дър­жавата (ЗЗД). Убива го всичко онова, което се върти око­ло него. Не знам дали Вапцаров е бил комунист. Той е бил ляв, бил е борец за свобода и справедливост, винаги е защита­вал хората от социалната нищета. Това е основното. Някъде да казва в поезията си: аз съм комунист? В делото на Вапцаров пише, че е приет в Комунистическата партия 1952 г. посмъртно.

– Тогавашното и днешното съдържание на думи като „комунист” и „борец за социална справедливост” е различно?

– Вие виждате, че много хора в България носят на Че Гевара блузките. Ами представете си, той е застрелян на 33 години. Един такъв млад човек винаги ще се увлече в едно движение, което действително носи нещо. Всеки от тях в началния период живее за нацията си. Нали има една стара приказка – човек се ражда комунист, а след това става капиталист или какъвто и да е друг.

– Доста хора използваха Вапцаров, за да опетнят паметта му. Кои са най- големите митове около неговата личност?

– Неговата личност беше омърсена. Винаги има из­дигания и падения. Първа­та история, която искам леко да осветля, защото някои критици си позволи­ха да го нарекат, че той, коминтерновският човек, е македонист. Това е не­лепа измислица, защото съществува доклад, който вероятно те не са прочели. Докладът е на Гоце Дел­чев и Даме Груев. Може би трябва да се публикува по вестниците, за да се разбере какво точно казва Вапцаров. Тезата на Гоце е: Аз разбирам света като поле за културно съревнование между народите. Македонският въпрос трябва да се изучава в университета от 20 годи­ни, а не от 3 или 4 го­дини. Той не е даденост, която може да решиш за пет минути.

Второто, което слагам в графата „жълти страници“, е предаден ли е, от кого е убит. Пак казвам убива го Законът за защита на дър­жавата. Доста груб е бил срещу измисления социа­лен рай. Да, вярно, ма­кедонският език е писан в София. В създаването му участват Тодор Павлов, Цола Драгойчева и Венко Марковски. Самият той в своите материали пише: „Ние, в Скопие, бяхме бъл­гари. Когато дойдохме в София, ни направиха ма­кедонци.“ Да, има такава теза в Коминтерна, кога­то те решават, че могат да направят една малка държавичка, но по-късно самият Коминтерн се от­казва от тази история. Сега наново тази история излиза. България е Бъл­гария. Всичко останало е друга част, която мен не ме интересува. Вапцаров винаги е бил българин.

– Преди години Македония обяви Вапцаров за македонски писател, а в Скопие има негов паметник.

– Величаенето на Вапца­ров е нормално. Той е единственият българин, получил Световна награ­да за мир. Нямаме на Бал­каните друг човек. Мно­го по-късно тази награда получава Назъм Хикмет. Някои хора казаха, че Ва­пцаров е получил награ­дата с решение на Тодор Живков през 1952 г. Да, България има запитване дали могат да дадат Све­товната награда за мир и техническото лице Тодор Живков тогава все още не е никакъв. Подписва, че може, без да знае какво е това. Спекулират с името на Вапцаров.

– Като човек, който от години изследва българската народопсихология – как си обяснявате защо съдбата на Вапцаров продължава да бъде трагична и след гибелта му? Преди няколко години в парламента отказаха да почетат паметта му, паметникът му бе преместен от центъра на София в Музея на социалистическото изкуство, но след протести на интелектуалци бе върнат зад Националната галерия.

– Продължавам да вярвам, че изкуството е малко по-вечно от политиката. Но също така недоумявам защо продължават да разстрелват Вапцаров. А и не само него. Преди години ме учуди реакцията на депутатите, които отказаха да почетат паметта на поета. Вапцаров е известен като поет в 92 страни, преведен е на 64 езика. Но първо го признават като поет и после се слагат определенията антифашист, комунист. Странното е, че в България него го приемат като някакъв борец и после започват с поезията. Тогава разбрах, че депутати от БСП решили да подарят на всичките си колеги от ГЕРБ стихосбирката на Вапцаров, защото явно не са го чели. И като подарявал книжката със стиховете, някои народни представители просто я хвърляли в кошчето.

Според мен обща черта на Балканите е винаги да оплюваме светилата, като уж откриваме нови светила. На базата на тази стълбица, която сме изградили чрез културата си ние фактически извеждаме новите пътища, извеждаме новите търсения на човечеството. Ние се намираме в много важен период от европейската и световната цивилизация и това е изработването на изкуствения интелект. Как ще реагираме на това, че задачата на изкуствения интелект е да унищожи хората, да създаде новата апаратура, роботи, да отговаря, да мислят и съществуват вместо нас. Това означава, че човечеството ще остане без работа, без поминък. Не мога да си представя това. Но изглежда, че затова никой не мисли, а за да се спасим по някакъв начин спасението ще дойде чрез културата.

– Срещали сте се с убиеца на Вапцаров. Той жив ли е и как премина тази драматична среща?

– Не, той почина от инфаркт малко след като се видяхме. За него това, което беше направил също беше голяма трагедия. Но знаете ли, убиецът сам дойде и пожела да говори с мен, а аз дълго бягах от него. Чудих се какво иска да ми каже, беше 80-годишен. Този човек беше портиер в Съюза на преводачите. Най-накрая мъжът дойде сам вкъщи. Извиках и баща си, брата на Никола Вапцаров. Исках и той да чуе. Беше много драматично. Та човекът ми разказа, че е бил войник в Гарнизонното стрелбище. Участвал в разстрела на шестимата осъдени на смърт.

Преди това са били в подземието, където друг един смъртник – Антон Попов, се жени за любимата си. След това осъдените дават на роднините си, които са чакали отвън, личните си вещи. Часовникът, който Вапцаров предава на семейството си, е бил подарък от цар Фердинанд на дядо ми Йонко. По него е било стреляно през 1924 г., когато е писан Майският манифест на ВМРО, в който се апелира към обединение на всички крила на македонското освободително движение. Пробит е бил само горният капак на часовника.

Вапцаров дава часовника с думите: „Този часовник спаси баща ми, но мен едва ли ще ме спаси”. При залпа въпросният човек е бил срещу чичо ми. Командващият взвода кап. Радев се бавил. Какво правите, сопнал му се полицаят Никола Гешев. Радев дал заповед за стрелба. Човекът срещу чичо ми, същият, който години след това седеше вкъщи, каза, че е стрелял не в сърцето, а в рамото на Вапцаров.

Започнали проверка. За първите двама казали, че са мъртви. За третия – Вапцаров – жив. Според всички международни правила в този случай осъденият има право да живее. За Вапцаров обаче са командвали втори залп. И знаете ли, след като баща ми чу разказа на човека, и двамата получиха инфаркт. Едновременно. Тогава ги спасих и двамата. Но баща ми веднага почина след това, а човекът малко по-късно.

– Защо твърдите, че Вапцаров е знаел, че присъдата ще падне над него заради прегрешение на рода му? Какво имате предвид?

– И от двете страни роднините му са интересни хора. Той е кръстен на дядо си – Никола от Проданичния род. Той бяга поради това, че сестра му е била изнасилена и идва в България от Охрид. Закопава тези трима турци, които я изнасилват, под дъските в къщата и тогава напуска. От другата страна на рода – на Теодор Везьов, по линия на баба ми Елена, е бил женен за Изабел, роднина на Медичите. Тя донася като зестра червените раковини, с които се боядисват в пурпур мантиите на папите и кралете. Когато двата рода се съюзяват, идва и името Вапцари заради тези ценни раковини.

Има три поличби, свързани с Никола Вапцаров, които сякаш предопределят трагичната му съдба. Първата е, когато е мъничък баща му и майка му го водят на гости при цар Фердинанд на вечеря. Фердинанд е идвал в Банско на гости, също и германският кайзер Вилхелм II. Но когато царят поканва Вапцарови в двореца в София, Никола заспива в престола, което според легендите се наказвало със смърт.

Втората поличба се случва при цар Борис III, когато Вапцаров е моряк. Царят идва на два пъти във Военноморското училище във Варна. Тогава кани Вапцаров в Евксиноград, сядат на масата да обядват, а поетът, като изяжда своя хляб, изяжда и този на цар Борис III. Това е втората поличба. И третата – самият Вапцаров я описва в своите стихотворения. „Дебне враг, в ръката с парабел…” Това са три много интересни случая за един психолог като мен.

– Една от легендите, свързана с личността на поета е, че цар Борис III е отка­зал да го помилва през 1943 г., защото десети­летия по-рано бащата на Вапцаров – Йонко, е отказал да купи гори в Банско на името на цар Фердинанд.

– Пак жълти страници, които никой не може да докаже. Дядо ми Йонко в този период е бил околий­ски шеф на ВМРО. Напа­дат дядо ми, че от 1923 г. е разстрелвал комунисти, което не е вярно. Дядо ми Йонко е първият кмет на комуната през 1919 година. Значи и той е трябвало да бъде разстрелян.

– Кое смятате за най-голям принос на Никола Вапцаров в българската литература?

– Едно от най-големите постижения в неговия жи­вот е отделянето от планината, което създава една по-друга почва за твор­чество – това е срещата му с морето. Докато пла­нината, височината е един стремеж на енергия, която се създава в човека, то вечната битка между брега и водата създава онази буря която Вапцаров носи в своята поезия. Независи­мо от романтиката, с която се среща той, и нея раз­деля на две – неокласицизъм и романтика. Това е, което започва да го води в неговия живот. За мен прогресът при Вапцаров е свързан с Космоса, с Все­лената, със звездите, кои­то кацат върху неговата вяра, която и до днес ни дава дух в нас, че Бълга­рия ще оцелее.

– Като психолог какво откривате в поезията на Вапцаров?

– Започвам да откривам нови неща в поезията му. В “Прощално” също има една езотерика, едно невероятно обсъждане: “Понякога ще идвам във съня ти, като нечакан и не искан гостенин…”

– Някои обаче смятат, че този стих е посвещение на съпругата му Бойка…

– Не непременно.

– Дали двамата са били подходящи един за друг?

– Аз не мога да обсъждам това, но по принцип човек си прави един анализ на нещата и вижда кой до кого. Тя може би е била много привлекателна за него, била е една невероятна красавица. Но, от друга страна, чувственото, интелектуалното ниво, ценностната система е била различна.

– Просто са били различни хора, от различни нива…

– Да, точно така.

– Въпреки това избраха тяхната история за една от най-вълнуващите любовни истории на ХХ век.

– Да, наистина.

– Дали Бойка Вапцарова е повлияла на творчеството му и въобще на нагласата на Никола към нещата?

– Той прописва заради Багряна, тя често е идвала в Банско. А вече по-късните му неща, най-хубавите му са от периода на Военноморското училище: “Ти помниш ли морето и машините…”. Дали жена му го вдъхновява или не, не мога да кажа. Има обаче стихове за сина му, който умира съвсем малък. Но стихотворения на жена му няма. Дори и “Прощално”, което казват, че е посветено на нея, не знам дали не е редакторска история.

– Май не е особено удобно днес да носиш фамилията Вапцаров?

– Много е тежко и трудно. Защото тази фамилия често означава затворена врата пред всичко. Учудва ме, че има някакъв манталитет, който бих го нарекла Гьобелсов. Този Гьобелсов манталитет диктува да не се чете, културата ни започва да затъва и да върви чалга информацията. Изчезва една ценностна система – тази на българина.

– Вие обаче явно носите заряд от корените на този род. Оттам ли е дързостта ви, липсата на страх от неприятностите?

– Човек привиква към неприятностите, те създават възможност да не ти ръждяса мозъкът. Преминала съм през много неща. Каквото ми се е изпречило, това съм правила.

– Дори сте била таксиметров шофьор…

– Това е страшно богат опит. Дава страхотни възможности на човека. Срещаш се с различни хора, слизаш дълбоко в душата им. Имам страхотен дневник от този период. Беше в онези тежки години – 92-ра, 93-та. Ние, кинаджиите, бяхме първите частници, които напуснаха Киноцентъра. И всеки трябваше да се спасява поединично. Но като търсиш, намираш. Наистина името пречи, но аз го нося много гордо.

– Какво взехте от Вапцаровите?

– Мен ме възпитаваше баба Елена, понеже бях по-дълго време в Банско, тъй като майка ми и баща ми бяха на работа в друг град. Така че имах възможност доста да поема от това, което тя е дала и на Никола. Но историята, която ми се беше запечатала, е, че Вапцаров на 5 години е знаел „Фауст” наизуст. И аз така започнах да уча Шекспир.

– А вие на колко започнахте да четете Шекспир?

– Пак при баба ми. Тя знаеше перфектно английски, завършила е Американския колеж и горе-долу на 4-5-годишна възраст започнах да уча речитатива на Хамлет. Не съм научила самия Хамлет наизуст, но речитатива го знам.

– Разкажете за дневниците на Никола Вапцаров, които се откриват от различни места. Каква беше тяхната история?

– Да, тези дневници са взимани от различни места. Преди време на Гарнизонното стрелбище дойде един човек и ми каза, че в Годеч, където Вапцаров е работил при баща му известно време, обработвал някаква градина. Оставил е, казва, един тефтер, дневник и може би трябва да дойдете до Годеч да поровим, да кажете кое е негово, защото не можем да разчетем. Така че ето – над 75 години след разстрела отново има материали.

lupa.bg