Той няма нужда от специално представяне. Всеки редови телевизионен зрител е чувал името му. Да, може и да не го знае по лице, но разпознава гласа му безпогрешно. Няма как да подмине и запомнящата се фамилия.
Съра се съгласява да даде интервю за вестника ни, без да се пазари, без да отлага. Разбирам, че го намирам в момент на тежка здравословна криза, но и това не пречи да си поговорим откровено – за родовата памет, за тъжната действителност, за мечтите. Достатъчно сме си близки, за да се правим на интересни с формата на обръщение.
– Здравей, Съро, как си? Каза, че имаш сериозен здравословен проблем.
– Той е разрешим. Предстои ми да сменя тазобедрена става, това е. Годинките си казват думата, имам и стара травма. Но ще се оправя.
– Няма как да прескочим въпроса за фамилията. Вие сте цяла династия “Сърчаджиеви”. Разкажи ми накратко историята.
– Историята започва много, много отдавна от Кюстендил. Това е борческа фамилия. Дядо ми е бил един от директорите на кюстендилската гимназия. Бил е голям социалист – винаги е ходел на избори с бял костюм и червен карамфил на ревера
Всъщност аз не знам много от семейната история. Майка ми знаеше и пазеше документи, писма. Но още ми е рано да ги отворя – мама си отиде преди около година. Има много писма между нея и Сърчо (баща ми Стефан Сърчаджиев), има много записки на спомени, но още не съм ги отварял. Фамилията идва от “сърча” – стъкло, не точно джам, а стъкло като порцелан. Нещо като Порцеланови, но не сме толкова крехки. Баща ми е имал много жени и оттам имам трима братя. Остана само един – Йоско.
– През годините поддържаше ли връзка с братята си?
– Спорадично. Рядко. Не сме били близки. Много различни хора сме.
– Ти си се родил след смъртта на големия режисьор. Усещаше ли го като баща?
– Майка ми много ми е говорила за него, но не съм го усещал като баща. Мен ме отгледа Сава Хашъмов и него приемах за мой баща. Той беше мъжът в живота ми, имах и страхотен дядо – не ми е липсвало мъжко присъствие в живота.
– През годините тази фамилия тежеше ли ти, или те пазеше?
– Тази фамилия не тежи, тя задължава. Задължава да не се дъниш. Не да се доказваш – няма какво да доказваш, то е доказано преди тебе. Но те задължава да бъдеш коректен човек. Не бих казал много честен, но поне коректен трябва да бъдеш.
– Майка ти казвала ли ти е какво носиш от баща си?
– Тя, като ме виждаше как пуша, и викаше: “Боже, все едно виждам Сърчо”.
Макар че не го познавам, имам много общи черти с него
Като виждане за света, като начин на изразяване, като непримиримост, като ярост, като доброта – ето такива неща ми е казвала.
– Имало ли е период в живота ти, в който си се опитал да избягаш от семейната история?
– Никога не съм изпитвал неудобство или дискомфорт от това, че съм Сърчаджиев. Не съм афиширал фамилията си, но и не съм се крил от нея.
– Кой отговаряше за дисциплината у вас?
– Основно майка ми. Но всяка събота и неделя ходех при баба ми и дядо ми и той редовно ме вкарваше в час. Имаше кой да раздава справедливост. Аз не бях много див, не правех много бели. Правех една, но грандиозна, която се запомняше за дълго.
– Има ли нещо, което не би повторил от модела на семейството, в което си израснал?
– Не бих се развеждал. Не бих го направил… Може би защото съм си намерил точния човек.
– Лесно ли прощаваш?
– Не. Не прощавам. Разбирам, но не прощавам. Това е много лоша моя черта. На хора, които са се водили мои приятели, никога не прощавам. Казвам “Да, разбирам те, влизам ти в положението”. И край, този човек вече не съществува за мен. Не съм злопаметен, но не мога да простя предателството. Просто спирам да вярвам.
– Кога се наложи да избираш между сцената и микрофона?
– Нямах избор. Просто не ми се играеше в театъра, наистина.
90-те години бяха много мръсен период
Започнах в дублажа и се оказа, че това е нещо, което ми харесва и пасва. Махнах суетата, не се занимавам със самооценки, славата не ме блазни.
– А откъде идва този псевдоним?
– От Станислав Пищалов! Той ми е кръстникът. Казвали са ми Сърчо, Съре… Но преди време един мой племенник се пробва в дублажа – и той Стефан, и той Сърчаджиев. И тогава Станислав се ядоса и заяви: “А, тука има само един Сър – нашият. Край!”. Ако искаш, ще ви запозная – малко е луд, ама е много готин (смее се на закачката).
– Успява ли днешният театър да говори честно за времето, в което живеем?
– Не! Днешният театър се прави от измислени режисьори, които, концентрирани в егоизма си, не виждат абсолютно нищо. Много мнителни, много дълбоки философи, но дървени. Ходя рядко на театър, и то на постановки на хора, на които вярвам.
Със Зоя – точния човек
– Преди години имаше постановки, които ги забраняваха. Сега може ли да се роди нещо такова?
– Не, сега не дават да се появи такава постановка.
– Кой не дава?
– Как кой!? Демократичните сили! То няма и кой да я постави, защото няма да му дадат пари. Защото не се вписва в европейските ценности, затова!
Цензурата в момента е още по-жестока от преди
Защото е автоцензура – прекалено много се кланяме пред чуждите интереси, а забравяме нашите.
– Къде минава границата между достойното и удобното мълчание?
– А, това е интересно! Не знам дали има достойно мълчание. Може би когато замълчаваш, за да не обидиш някой. А удобно ще видиш навсякъде – означава да се понаведеш. Не че не ми се е случвало и на мен, но гледам да го избягвам.
– Къде свършва търпението и започва съучастието?
– Чакай сега… виж, това е интересно, не съм се замислял досега. Търпението свършва, когато ти кипне. Кипва ти, когато около теб се събере прекалено много простотия. Ей, ти ме накара да се замисля… Ето това е проблем – забравихме да мислим. Толкова е лесно да не се мисли.
– Има ли личности в културата, които казват нещата каквито са, без да се оглеждат?
– Ох, Ламбо (Стефан Данаилов) беше такъв, лека му пръст. Андрей Пантев – да е жив и здрав. Чакай да се опитам – броят се на пръсти. Има, но гледай възрастта…
Не мога да посоча млади хора, което е страшно
– Къде се къса нишката между поколенията? И може ли да се възстанови?
– Не! Нишката е скъсана много отдавна, и то заради едно-единствено нещо – бедността. Защото през 90-те години, когато тръгнаха нещата, хората бяха много бедни и започнаха да правят големи компромиси. Възпитаха цяло едно поколение в компромиси. Сега това поколение живее с компромиси. И, понеже времената са лоши, те не могат да родят нищо красиво. Това е проблемът – светът е изчерпан откъм идеи и откъм хора. И нищо ново не се задава.
– Какво е по-вредно за обществото – страхът или примирението?
– Страхът. Основно – страхът да не си изгубиш работата. Повечето хора, които познавам, се страхуват от това – да не си изгубят поминъка.
Много рядко някой се страхува да не си изгуби човешкото достойнство
Страх ги е за поминъка. А примирението идва със страха. Нали знаеш поговорката за преклонената главица? Отвратителна, но вярна! Представяш ли си колко години ни е втълпявано това!? Е, виж докъде го докарахме с мълчание…
– Кое е по-опасно – шумната простащина или тихото безразличие?
– Шумната простащина! Безразличието се оправя. Малко бой и се оправя. Но силната простащина те предизвиква да не бъдеш себе си, а да бъдеш лош. Ето от това ме е страх. Шумната простащина е непоправима.
– По-толерантен или по-взискателен ставаш към хората с възрастта?
– Много по-толерантен. Просто започвам да се вслушвам повече, да ги разбирам.
– Днес по-трудно ли се отстоява позиция, отколкото преди?
– Да. Преди знаехме, че сме роби, но знаехме и че сме прави. Днес мислят, че са прави, но не знаят, че са роби.
– Има ли нещо, което вече не искаш да доказваш?
– Знаеш ли, искам да докажа само още едно нещо. Искам да доживея и да докажа, че ще бъда много добър дядо. Това искам – да доживея и да се докажа като страхотен дядо! Ако е момче, ще го направя мъж. Ако е момиче, ще го направя на дядо лиглата. Такъв е животът – постепенно се разделих с много илюзии, мечтите ми са все по-малки.
– Разкажи ми за сина ти – продължителят на фамилията.
– Връзката ни е много силна, много сме близки. Синът ми е страхотен мъжкар. Аз не съм имал пример за добър баща – явно съм си бил готов.
– Какво ще пожелаеш на читателите на “Над 55”?
– Пожелавам им спокойни години.
Благодаря ти за откровения разговор, и успех!
Мариана Пищалова
Be the first to comment on "Стефан Сърчаджиев-Съра: Кланяме се пред чуждите интереси, а забравяме нашите"