„Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят”

Иво Андрич (9.10.1892 – 13.03. 1975) е безспорно един от най-значимите не само балкански, но и световни писатели.

И Нобеловата награда, присъдена му през 1961 г., е достойно потвърждение за таланта му, а не единствено политически акт, какъвто наблюдаваме през последното десетилетие. Андрич е сложен писател, той не се чете в метрото или на плажа, необходима е мисловна дейност и познаване на историческите процеси, за да вникнеш във всеобхватността на уж камерното му от геостратегическа точка творчество. Ние се позоваваме на дисертацията на проф. Светлозар Игов, най-сериозния изследовател на Иво Андрич, предоставяйки на своите читатели откъс от „Обратните” ходове на Иво Андрич”.

„Но да се върнем към проблема за балканската идентичност, разгледан от Андрич чрез основния му структурен похват на „обратния ход“ – за Андрич Балканите не са радикално „другото“ на Европа, а само умален модел на „различията“ в Европа и света, Балканите са „сгъстена“ Европа. Андрич, разбира се – и не само поради великолепното си високо образование (завършва с докторска дисертация върху духовното развитие на Босна по време на турското владичество философския факултет на университета в Грац и цял живот работи в библиотеки и архиви в различни европейски столици) – знае великолепно историческите особености на Балканите като обществено и икономическо развитие, бит и култура, ментални нагласи, знае тяхната социално-икономическа изостаналост, вижда и сблъсъка, и срещата на Запада и Ориента на Балканите,“ „кръстопътната“ им и „мостова“ геополитическа ситуираност, историческите дисконтинуитети в развитието на балканските народи, но той не смята Балканите за радикално различни от Европа.

Напротив, художествената му философия за Балканите е подчинена на разбирането, че светът въобще и земната действителност са поприще на злото и насилието, на страха и болката, че човек е „чужденец, захвърлен в историята“, която е „долина на плача“.

Андрич е исторически песимист, който смята, че, както стана дума, в историята няма историческо разрешение и че единственото спасение от историята е на метаисторическо и трансцендентно равнище.

Затова той не мисли, че „тук“ е по-лошо от „там“ и че „ние“ сме по-лоши от „другите“, не мисли, че Балканите са прокълнато историческо място, а Европа е друго. Злото и насилието са земна и човешка съдба, а не проклятие на едно – което и да е – земно място. Рай на земята няма, животът е вечна битка, спасение е възможно не по-други земни „брегове“, а отвъд тях. На земята и в историята е възможен само кратък миг на щастие и покой, но не и „вечно блаженство“. И тези блажени мигове на изтръгнатост от земната и историческата съдба са възможни само в кратките мигове на екстазите на творчеството и любовта.”

Това е посоката към творчеството на Иво Андрич. Останалото е да прочетете поне „Травнишка хроника” и задължително „Мостът на Дрина”. Препоръка. Защото времето, за което говори нобелистът, ние го живеем.

12 цитата от Иво Андрич, подбрани от Коч:

1. „Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“

2. „Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!“

3. „Животът ни връща само това, което даваме на другите.“

4. „Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите.“

5. „Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят.“

6. „Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие.“

7. „Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е щастие.“

8. „Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем.“

9. „Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят.“

10. „Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.“

11. „Любовта живее по-малко дори от една пролет.“

12. „Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.“

Източник: AFISH.BG