Неделя Щонова с разказ как едно дете заболява тежко: В такива мигове с горчивина разбираш нещо болезнено…

Неделя Щонова разказа в социалните мрежи историята на едно съседско дете, което внезапно заболява тежко.

Покрай това д-р Щонова прави сериозни размишления за живота:

Преди седем дни едно детенце виждаше света нормално. То живее в съседния двор до нас и имаше безгрижно детство … смях, планове за ваканция, ожулени колене … големи мечти, недовършени игри, разхвърляни обувки пред вратата.

После се появи двойно виждане. Само това.

Няколко дни по-късно – магнитен резонанс. После дойде диагноза – глиом. И още няколко дни … разговори, консултации, Германия, надежди, решения, отказ за операция заради локализацията в мозъчния ствол.

И внезапно животът вече не е същият.

Не след година.

Не след десетилетие … а след седем дни.

Мислим си … че имаме време … че животът се променя бавно … и катаклизмите все пак .. идват с някакви предупреждения. Че между вчера и утре имаме достатъчно време, за да се подготвим.

Ама не.
… истината е друга … … животът се счупва за един ден … понякога за седем.

И някак си в такива мигове с горчивина разбираш нещо болезнено и едновременно с това освобождаващо – болестта не отнема живота, тя отнема илюзията, че някога сме го притежавали.
Като лекар-невролог съм виждала това безброй пъти. Като журналист – също. 26 години разказвам истории за хора, които са падали в бездната и след това са намирали начин да израснат от нея с криле, но всеки път, когато подобна история почука на съседната врата, знанието спира да бъде професия и става болка, става мълчание и молитва.

Преди седем дни си един човек … и след седем дни вече не знаеш кой си.

И как се живее в такава нова ситуация? И се появява този най-труден въпрос – как да продължиш да обичаш живота, когато той току що е взел най-скъпото ти и го е поставил на ръба на неизвестното?

Може би … като приемем, че никой от нас никога не е защитен от нищо … че е невъзможно да контролираме живота … и само можем да избираме през какви прозорци на съзнанието да го възприемаме.

В такива моменти си мисля, че времето е майка – странна, мъдра и непредсказуема майка. Тя не отнема болката, не поправя всичко, не връща вчерашния ден … но има способност да разширява сърцето така, че постепенно то да побере и онова, което първоначално е изглеждало непоносимо. Нещо, което само майчиното сърце може да направи. Времето не лекува всичко … но ни учи как да носим това, което не можем да променим. А междувременно …
… остава вярата, че най-крехките неща са и най-издръжливи.

Много силно вярвам в това.

Най-нежните неща са и най-издръжливи.

Вярвам, че нежността преживява и надживява онова, което силата невинаги може. И че любовта остава там, където контролът се проваля … съществува някакъв невидим, почти мистичен закон на Вселената, според който най-крехките на вид неща получават най-голяма закрила. Не грубите. Не острите. Не най-шумните. Не безпощадните или циничните. А нежните. И разплаканите. Любовта и вярата са нежни неща. Иска ми се да вярвам, че Бог пази именно тях … и незабележимо бди над онова, което изглежда най-уязвимо. Иска ми се да вярвам, че има особен начин Бог да закриля мекотата, добротата и чистото сърце … по начин, който никой никога няма да разбере докрай.

В моята глава истинската сила не живее в твърдостта, а в способността да останеш обич … нежен, ведър и добър … въпреки света. И може би именно затова нежността оцелява … защото носи в себе си нещо от вечността.

Една нежна и силна прегръдка. Една ръка върху рамото.
Още един изгрев, подарен от Бог. Едни очи, пълни с любов, които те притискат горещо и ти казват: „Обичам те.”

Всичко това остава … защото е истинско … и затова никога няма да спра да пиша по темата.

Не само като лекар и не само като човек, който десетилетия наред среща пациенти феникси. А като съсед .. който вижда как в съседния двор за седем дни един живот става друг.

На моменти всичко е толкова страшно … и идва за да ни напомни …

колко много щастие има всеки от нас точно сега (!) … в точно този миг.

Колко много беди са ни спестени точно днес … (!) и колко много благословии приемаме за даденост.

Ние … всъщност сме ужасно беззащитни …

И … диагнозите не идват, за да унищожават живота ни, а за да го направят видим и да ни покажат с непоносима яснота колко ценно е всичко, което имаме точно сега.
И само сега.
А то друго нямаме.
Имаме само този дъх.
Тази вечер, която идва.
Този човек до нас, когото сега да прегърнем и целуваме … и стискаме до безпаметност … и пак и пак …
Само в този земен, крехък и безкрайно свиден ден.

Бог да закриля всички ни.