Даниел Пеев Дънди: Наградата от капките бе сделка с Господ

На церемонията “Достойните българи” президентът Илияна Йотова връчи отличие на актьора Даниел Пеев – Дънди. Той развълнува българите, като дари наградата си като победител в 14-ия сезон на “Като две капки вода” на близкия си приятел и състудент Боян Христов, който се лекува от коварна болест.

– Взехте решението да дарите на болен приятел голямата награда от формата “Като две капки вода” буквално на минутата, в която ви обявиха за победител и изненадахте тогава всички на сцената и пред телевизионните екрани. Видимо това беше голяма емоция за вас – за първи път ли помагате на хора в беда, г-н Пеев?

– Не, но за първи път ми се случва да бъде толкова голяма наградата, която решавам да даря. Цената на автомобила, който спечелих в “Капките”, е в пъти по-голяма от хонорара, който получих за участието си там. И това някак си ми беше като сделка с Господ.

Дни преди финала на “Капките” си бях казал, че ако наистина спечеля, ще помогна на човек да се оправи и в полезрението ми никога да не попадат хора, които страдат от най-коварната болест на века. Тази е основната причина, поради която постъпих така – защото всички ние в семействата си имаме по някой, който поне веднъж е страдал от тази болест. Аз също не съм изключение.

– Вашият приятел Боян зарадва ли се?

– Със сигурност, но знаете колко е тегаво лечението. Преди седмица бях превел към сметката на Боян сумата от автомобила и едни пари, които спечелих от лайв в “Капките”. Правя каквото мога. Ама трябва и Господ да помага – такова е положението.

– Няколко пъти се чувах с вас преди церемонията “Достойните българи” и все бяхте на път. Сигурно имате впечатления състрадателни ли са българите?

– Близо 12 000 км минах тук за месец и половина, а годишно – 70-80 хиляди километра. И имам впечатления какъв е българинът – в душата си е дълбоко състрадателен, с много голямо сърце, не е лицемерен и помага и в нямането си.

Това, че не ти се усмихва в магазина или в ресторанта, а понякога на човек му се случва да бъде нацупен, не го прави по-малко достоен. Виждал съм такива хора, които не са от най-засмените, но първи се хвърлят да помагат. Затова никога не трябва да съдиш някой по кориците, а по съдържанието.

На това ме е учил Господ. Казваме: “О, той сигурно е такъв, той е онакъв.” Но впоследствие се оказва, че е точно обратното на това, което си мислиш, че е.

– Очевидно у нас има много добри българи, но защо сме на дъното на световните класации по щастие?

– Може би защото българите се страхуваме да показваме, че сме щастливи. Да не би някой да ни завиди. Или от суеверие, че ще стане нещо лошо, затова по-добре да не казваш, да не споделяш, че си щастлив. Но ако е вярно, че се славим като най-нещастните хора в света, аз лично вярвам, че това ще се промени.

– Кога?

– Може да се промени от всеки сега. Просто хората трябва да кажат, че го искат, и да го направят, после да си сложат усмивката, дори и да не им е приятно. Тогава нещата ще се променят. Защото човек привлича това, което самият е. И ако се опита да превъзмогне ситуацията, в която е, може да привлече усмивка. А усмивката винаги провокира добро.

– На церемонията “Достойните българи” чухме историята на една жена – Антония Банкова, която излязла от колата си, за да помогне на шофьор, получил инфаркт зад волана. Но колите я подминавали, водачите им ядосано натискали клаксони, гневни, че задръства движението, ругали с нецензурни думи. Как го обяснявате?

– Безумно е това, което се е случило. Адмирации за жената, която въпреки обидите и нападките е успяла да помогне на човека.

– Лоши хора ли са онези, които все бързат и си гледат часовника, без да помогнат?

– Значи, няма лоши. Просто добрият пример трябва да се показва и да се афишира. На мен лично ми е обидно как с историите на добротворците, които “24 часа” всяка година разказва, ние, нормалните хора, помагаме на други в беда, а едни забързани непукисти спират, бибиткат първосигнално и безучастно. Ами имат глави, да се замислят защо човекът е спрял! Мен това ме побърква.

– Дали е вярно, че в по-малките населени места, където хората се познават, са много по-сплотени и солидарни, отколкото в големия град, където всичко се губи, включително и доброто?

– Ами, не знам. По-скоро повече помагат хората, които нямат, защото знаят какво е да нямаш. И е много важно онези, които имат повече, да знаят, че като помогнат, ще имат три пъти повече. Затова и аз се опитвам да дам тоя пример. Важно е да покажеш, че ти, който си утвърден в професията си, виждаш смисъл в това да помогнеш и го правиш, защото така даваш добър пример, и затова Господ ще ти го върне тройно. Не трябва обаче да очакваш, че ще е непременно нещо материално. Може да е в здраве, може да е в емоция, може да е в много други форми, но той ще ти го върне. Аз вярвам, че няма невъзнаградено добро и ненаказано зло.

– Вие в какво намирате утеха, когато сте отчаян или не сте в настроение?

– В музиката – тя е тази, която ме вдъхновява, защото е най-непреходното изкуство. Можеш да излеееш всичко в нея и чрез нея. Просто вибрациите на музиката и на правилния тон винаги ти дават правилната посока.

– Ако сте изпадали в тежки ситуации, кой най-много ви е помагал?

– Помагали са ми родителите, помагал ми е Стефан Данилов. Ето защо съм такъв – ами заради него, заради баща ми, заради майка ми, заради баба ми, заради приятелите ми. Имам трима приятели, на които звъня винаги, когато имам проблем. Дори в три посред нощ те ще дойдат и ще ми помогнат, без да се замислят. Това е най-голямото щастие. И най-голямото добро.

– Наистина ли Стефан Данаилов ви е подарил счупен стол? Защо?

– Защото аз го счупих на първото си представление – тогава бях 21-годишен. Каза, че това е стол, който вече не може да се употребява от друг човек на спектакъла, и се зарече да купи нов стол. Заръча обаче да пазя счупения като символичен подарък и награда за първото си появяване на професионална сцена.

– Сега участвате в много риалита. А в театъра? А в киното?

– Три са риалитита. Едното беше заради сериала Sunny Beach, който излизаше паралелно с Dancing Stars. Обадиха ми се и казаха: “Дънди, искаш ли да участваш в Dancing Stars?” Възкликнах: “Абе хора, какви са тия танци, какви са тия глупости?”. Ама аз съм се хвърлял със сърце и душа във всяко начинание. Казах си: “Що пък да не се науча да танцувам? В крайна сметка не правим нещо лошо. Не даваме лош пример. Танцът обединява, музиката обединява. Що да не се хвърля в това?”. И го направих.

А след това ми се обадиха за риалитито с готвенето – една друга моя страст, заради която се съгласих да участвам. И за капак накрая ми се обадиха от “Като две капки вода”. Сигурно хората са си казвали: “Гледай го този как се натиска наляво, надясно. Обаче ми хареса, защото е актьорско, защото има пеене, има талант, може да покажеш себе си, има и безобразие, и разкрепостеност. Затова и се съгласих да участвам. А пък взех, че си го и спечелих абсолютно неочаквано. И точно заради това реших: “Ей тая награда ще я дам на друг!”

Ампутиран съм от чувство за конкуренция и от това да кажа: “Аз съм по-добър от този или онзи!”. Нека хората да решат. Мен не ми е важно. Кралят се играе от пешките.

– Мнозина твърдят, че благотворителността помага там, където държавата не може. Съгласен ли сте?

– Знаете ли какво? Според мен никога не трябва да очакваме държавата да помага. Човек първо трябва да помогне сам на себе си. Мнозина казват “Държавата я няма, нищо не прави за мен!”, “Държавата трябва да ми даде работа”, “Държавата трябва да ми осигури живота!”. А ти дал ли си нещо на тая държава? Платил ли си си данъците? Оправил ли си нещо, че очакваш тая държава да ти помогне?

Първо ти трябва да си помогнеш и да дадеш на твоята държава, за да може тя да помага на бедните, на близките ти. Има обаче случаи, които не зависят от теб. Тогава държавата е редно да помогне и жалко, ако не го прави.

Когато едни хора посадят дърво, знаейки, че никога няма да седят под неговата сянка, тогава обществото ще расте здраво.

Това е истинският смисъл ще помогне ли държавата, или не. Ако ти не очакваш, ще има за следващите.

CV

Роден е на 20 октомври 1989 г. във Варна.

15-годишен се присъединява към театрална трупа към Младежкия дом – Варна.

През 2012 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Стефан Данаилов.

В момента играе в постановки на Бургаския, Благоевградския, Русенския театър и участва в частни трупи на театрите “Артвент” и “Мелпомена”.

Сред по-известните му сценични участия са в “Хамлет” на режисьора Явор Гърдев, “Животът е прекрасен” на режисьора Александър Морфов в Народния театър “Иван Вазов”.

Играе в сериалите “Съни бийч” и “Животът на Жоро”.

Носител е на международни награди за кино и театър.