30 години от разстрела на бялата лисица: Кой и защо екзекутира премиера Андрей Луканов

Четири глухи изстрела в есенната утрин на 2 октомври 1996 година завинаги разделят най-новата ни история на „преди“ и „след“. Пред прага на дома си на столичната улица „Латинка“ 15 е покосен 40-ият министър-председател на България Андрей Луканов.

Три десетилетия по-късно въпросът кой натисна спусъка отдавна изгуби тежестта си под праха на разпаднали се обвинения и оправдателни присъди, пише dnes.dir.bg. Истинският въпрос, който продължава да тегне като тъмна сянка над целия български преход, остава непокътнат: кой и защо нареди екзекуцията на архитекта на посткомунистическа България?

Фаталният звънец на семейния празник

Сутринта на 2 октомври за семейство Луканови започва празнично – съпругата Лилия празнува своя 57-и рожден ден. Политикът сам приготвя закуската, но бърза. Денят обещава да е напрегнат, а на дневен ред са ключови разговори в българо-руското дружество „Топенерджи“ — гигантът-посредник в доставките на руски природен газ, който Луканов оглавява от 1995 г. Извинява се на съпругата си, че закъснява и едва ли ще успее да ѝ купи цветя.

Минути след 9:00 часа бившият премиер излиза от входа и тръгва към служебното си „Пежо 306“, където го чака личният шофьор. Охрана няма — Луканов никога не е смятал, че някой ще се осмели да стреля по него в центъра на София. Секунди след като сяда в колата, той решава да се върне. Слиза и натиска звънеца на домофона, за да каже нещо последно на съпругата си.

Точно в този момент нападателят стреля от упор — дистанция от метър и половина до два метра. Един куршум пронизва дясното слепоочие на политика, а други три попадат в гърба му. Смъртта настъпва мигновено. Оръжието е класически пистолет „Макаров“.

Сянка в работна манта и захвърленият пистолет

Районът веднага е почернял от милиция и барети. Очевидци си спомнят, че дни преди разстрела наоколо се навъртал странен мъж с вид на клошар. В деня на убийството килърът е облечен с широк панталон и синя работна манта.

След изстрелите стрелецът бяга ловко между блоковете и захвърля връхните си дрехи във входа на кооперация на съседната улица „Димчо Дебелянов“. Полицията ги открива за минути, но клопката щраква на празно — по тях няма годни пръстови отпечатъци или ДНК следи.

Оръжието се изплъзва на разследващите още по-дълго. Чак 36 дни след покушението 88-годишният пенсионер Цвятко Николчовски вади пощата си в блок 86 на същата улица, вестникът му пада до парното и очите му се натъкват на подозрителен вързоп зад радиатора. Вътре лежи „Макаров“ със заглушител.

Балистиката е категорична: това е пистолетът на убийството. Шокиращият обрат обаче е друг — със същото оръжие месеци по-рано в София е застрелян украинският гражданин Сергей Шанин.

„Никога не бях убеден, че с пистолета, с който е убит Шанин, е ликвидиран и Луканов. Това е несериозно за покушение от такъв ранг — оръжието просто можеше да е препродадено или подхвърлено“, признава години по-късно легендарният шеф на отдел „Убийства“ в МВР Ботьо Ботев.

Между руския газ, „Мултигруп“ и кръга „Орион“

Версиите за мотива плетат сложна мрежа, в която се пресичат вътрешнопартийните войни в БСП, милиардите от червените куфарчета, зараждащата се газова мафия и амбициите на новобогаташите. Спрягат се конфликти с шефа на „Мултигруп“ Илия Павлов, както и сблъсъци на икономически интереси с приятелския кръг „Орион“, гравитиращ около тогавашния премиер Жан Виденов.

Самият Виденов открито обвинява Луканов, че се опитва да бетонира собствената си власт в държавата завинаги чрез контрола върху кранчето на руския газ. В съда обаче оцелява само една-единствена хипотеза: поръчка от строителния предприемач и шеф на „Колонел“ Ангел Василев, сочен за близък до „Орион“. Мотивът според прокурорите — стремежът на Луканов да свали Виденов от власт и да овладее финансовите потоци.

Копривщица, инквизициите и фиаското на века

През 1999 г. МВР триумфално бие фанфари — убийството на Луканов е обявено за разкрито. Заковани с белезници са Ангел Василев, шофьорът му Юрий Ленев, племенникът Георги Георгиев-Гопе и украинците Александър Русов и Алексей Кичатов. Според версията на обвинението Русов е физическият килър в работнически дрехи, докаран тайно от Украйна с кораб, а пистолетът му е осигурен от Кичатов.

През 2003 г. Софийският градски съд произнася тежки присъди — петима доживот без право на замяна. Изглежда, че правосъдието най-сетне е възтържествувало.

Само година по-късно обаче картонената кула на прокуратурата рухва със страшна сила. Пред Апелативния съд лъсва зловеща истина: признанията на обвиняемите са изтръгнати със средновековни мъчения в тайна база на МВР — печално известната „Къща на ужасите“ в Копривщица. Биологичните експертизи доказват, че намереният генетичен материал по дрехите не съвпада с ДНК-то на подсъдимите. Магистратите заявяват съкрушително: единственото, което държавното обвинение е доказало безспорно, са времето, мястото и механизмът на разстрела. Всичко останало са догадки и фалшификации.

През 2007 г. Върховният касационен съд слага окончателен край на съдебната сага с пълни оправдателни присъди за всички. Големият шумен процес се превръща в най-тежкото институционално фиаско в историята на българската Темида. За капак, през 2012 г. Юрий Ленев осъжда България в Европейския съд по правата на човека в Страсбург за полицейските изтезания, а държавата му плаща десетки хиляди евро обезщетение от джоба на данъкоплатеца.

Тридесет години след залпа на ул. „Латинка“ досието „Луканов“ остава ледено студено. Истината за края на „Бялата лисица“ потъна безвъзвратно в мъглата на българския преход — заедно с милионите, илюзиите и тайните на онези, които пренаредиха властта с цената на четири куршума.