Ралица Асенова трогна с детските разсъждения на Ники Златков

Ралица Асенова трогна последователите си във фейсбук, след като сподели разговори със загиналия си на Околчица син Ники Златков.

Той започва да разсъждава върху устройството на света от преди да започне училище, а в течение на годините все повече се вглежда в проблемите, които ни заобикалят. Асенова разказва:

Ники на 4 годинки:
„Аз знам истината. Искаш ли да ти я кажа? Тати е силен на мускули. Аз съм силен на ум, а ти си силна на сърце.”

След като поисках да ми разясни малко повече защо ми го казва и какво означава да си силен на ум и съответно — на сърце, получих следното обяснение:

“Татковците са по-силни от мамите и децата, но само на мускули. Да си силен на ум е да можеш да знаеш неща, да виждаш истината, а не само това, което изглежда, че е истина. Света и хората не са това, което изглеждат.”

А обяснението да си силен на сърце беше, че означава, че си способен на толкова силна обич, че можеш да направиш невъзможни неща за хората, които обичаш.

И тогава ми каза, че знае вътре в себе си, че аз, макар да нямам мускулите на мъжете, ще мога да преобърна цял рейс, ако той е под него.

Този разговор започна, докато се разхождахме. Стана толкова задълбочен, че накрая седнахме на един бордюр и продължихме да говорим там. Все още помня ясно точното място. Откакто Ники го няма се каня да отида там на това място и не мога да събера сили за това.

Ники на 6 години:

„Как някой решава дали да бъде добър или лош?”
И така започваше поредният задълбочен разговор с Ники, който не можеше да проумее как някой решава съзнателно да вреди на друг човек, да го наранява.

Винаги се стигаше и до следващия въпрос:
„Добре, а хората не разбират ли, че ако не са добри с другите, ги нараняват много? И че някога във времето някой ще се отнесе с тях по същия начин и тогава те ще страдат така, както сега страдат хората, които те нараняват?”

Когато го питах откъде знае всичко това, неизменният отговор беше:
„От себе си си го знам!”
Веднъж бях много настоятелна и тогава ми обясни:
„Представи си, че в главата ми има един компютър, който има всичката информация на света. Аз просто трябва да потърся информацията в този компютър, който е в мен, и отговорите се появяват.”

Ники на 7 години:

Вече искаше да пише писма до управляващите. Не можеше да приеме несправедливостта възрастни хора да нямат достатъчно средства, да им се налага да седят по градинките и да продават разни неща, за да преживяват — а понякога дори това да не им бъде позволявано и да ги гонят от там.

Ники на 8 години:

Редовно водехме разговори за бедността и глада по света, винаги провокирани от него. Настояваше да вземем отношение и да подпомагаме каузи за гладуващи деца. Всичките му пари трябваше да бъдат изпращани на децата в Африка.

Ники на 10 години:

Дълбоко разочарование от жестокостта и лицемерието дори сред децата. Разговорите, които ме провокираше да водим, вече бяха за егото. Защо на хората им е толкова важно да бъдат важни и известни? Защо искат да контролират и да налагат вярванията си на другите? Защо искат да имат толкова много пари? Защо не изпитват състрадание към страдащите хора в трудни ситуации.
Веднъж ме попита:

„А те не осъзнават ли, че нямат нужда от толкова много и че не могат да си вземат тези неща след края на този живот?”
В края на разговора ми каза, че ако някога има много пари, ще ги използва, за да спасява хора и да помогне на колкото може повече бедни.

Ники на 11–12 години:

След прочитането на книгата “Пътеводител на галактическия стопаджия” буквално се смееше на абсурда, в който живеем.
„Как е възможно да сме толкова глупави хората? Има толкова по-важни и интересни неща за научаване и откриване от този омагьосан кръг в който всички живеят — да учиш, за да имаш диплома, да намериш работа, да изкарваш пари, да купуваш и да трупаш вещи и реално да пропуснеш собствения си живот”.
Това беше периодът, в който пред него се откриваше един напълно нов свят — подводният. Може би най-щастливият и безгрижен период.

Пееше ирландски песни на всеки мой рожден ден като подарък. Водеше ме на някое специално място в деня ми и пееше с пълно гърло. Гмуркаше се. Медитираше по няколко часа на ден. Всеки ден вадеше от басейна малките мухички, които се давеха. И четеше изумителни количества книги и енциклопедии.

Ники на 15 години:

Започна да изследва летенето.
Тогава ми казваше:

„Не разбирам защо хората стоят затворени в апартаменти и офиси. Защо не са навън и не изследват света? Има толкова много за научаване — под земята, над земята и във въздуха.” Не разбираше и защо след като сме се родили в този свят нямаме право свободно да се предвижваме в света и ако си се родил в една държава е толкова трудно да се сдобиеш с документи, за да живееш в друга държава. Не разбираше и защо не можем просто да си харесаме място за живеене и да започнем да си строим къща там. “Та нали тази цялата планета е наш дом докато сме тук. Кой е решил, че трябва да плащаме, за да имаме покрив над главата си? Защо хората се съгласяват с всичко това?”

Ники на 17 години. Годината на COVID:

„Само ако можеха хората да разберат, че страхът е проблемът. Както и гледането на телевизия, слушането на всички внушения и пропагандата. Мечтая си интернетът да спре поне за една седмица и хората да осъзнаят, че животът може да се живее и по друг начин. Да, ще има и такива, които сериозно ще откачат без интернет, но ще има и много, които ще си спомнят, че животът може да бъде живян и по-смислено от гледане на телевизия, четене на новини и обикаляне на моловете като зомбита.”

Ники на 19 години. Шотландия. Първото му напълно самостоятелно пътуване:

„Да седя в шотландски бар с книга в ръка и да чета или да обикалям Highlands е всичко, от което имам нужда в момента. Благодаря, че даде тази идея на Иво и Ивей и че осъществих тази си мечта да бъда в Шотландия”.
Когато се чувахме, ми казваше, че да бъде напълно сам е вълнуващо, но и че няма търпение да се прибере в хижата и да сподели всичко видяно и преживяно с останалите.

Ники на 21 години:

Разговорите ни траеха по цели нощи. Темите бяха всякакви, но все по-често говорехме за това колко се влошава светът след Ковид и в частност — България. Колко много хора изобщо не си дават сметка накъде вървят нещата в държавата. Признавам си, че аз тогава не разбирах в дълбочина за какво всъщност ми говореше. Нали все пак бях блажено невежа за политическата и икономическата и всякаква обстановка тук.
Казваше, че би предпочел да живее цял живот като отшелник в някоя пещера, отколкото да води „нормален” живот в града сред хора, които не искат да видят какво реално се случва около тях. В такъв лъжлив и изкуствен свят той не можеше да пребивава.

Ники на 22 години:

„Чудя се какво толкова празнуват хората на Нова година? По-добри ли сме станали? По-спокойни ли или по-състрадателни? С кой реален проблем на човечеството сме се справили, че хората празнуват и се радват? Невежеството е може би най-опасното зло. И хората с власт умеят да го използват по брилянтен начин.”

И тук неизбежно се сещам за ефекта на Дънинг–Крюгер.

Най-просто казано, той описва един човешки парадокс: когато знаем твърде малко за нещо, всъщност не знаем достатъчно дори за да осъзнаем колко малко знаем. И точно тогава увереността може да бъде най-арогантна и най-опасна. Истинското знание, напротив, често идва с въпроси, съмнение, проверка и съзнание за границите на собственото разбиране. И то – истинското знание е тихо и ненатрапчиво. Невежеството е шумно, агресивно и налагащо се.

През последните месеци видях болезнено ясно колко опасна може да бъде абсолютната увереност, когато не е подплатена с достатъчно знание. Видях хора, които никога не са познавали Ники, Иво, Ивей, Пламен, Дечо и Сашо, но говорят за тях така, сякаш знаят за живота им по-добре от хората, които са били до тях. Видях присъди преди отговорите. Категоричност преди фактите. Етикети. И готови обяснения там, където би трябвало да има разследване, доказателства и огромна отговорност към шест изгубени човешки живота както и към близките им.

Ники беше точно обратното на това. От четиригодишен задаваше въпроси. Търсеше. Съмняваше се в очевидното. Искаше да разбере какво стои зад онова, което само изглежда истина. На четири години го наричаше „да си силен на ум”.

А на мен тогава даде друга роля — да бъда „силна на сърце”.
Каза ми, че човек, който обича достатъчно силно, може да направи невъзможното за този, когото обича. Днес Ники не е под онзи въображаем рейс от разговора ни на бордюра. Днес върху него и върху още петима души няма рейс, а тежат тонове чужди думи, внушения, етикети, версии, обвинения и присъди.

И аз не мога да направя онова, което едно четиригодишно момче някога беше сигурно, че майка му ще може да направи. Да преобърна всичко, което е стоварено върху тях. Но мога да направя единственото възможно – да се опитвам да противодействам на това безобразие и несправедливост до край. Защото Ники още тогава знаеше нещо, което аз щях да разбера много години по-късно:

Най- голямата сила на човека не е в мускулите и дори не е в ума. Тя е е в сърцето, което обича толкова силно, че отказва да се предаде под какъвто и да било натиск и несправедливост в името на истината и паметта на хората, които обича.

Ще завърша с фраза, която съм чувала от Ники толкова много пъти, че се е превърнала в начин на живот за мен особено от февруари насам:

” Единствения начин е БОРБА до край, до последния дъх се бориш, за това, в което вярваш и смяташ за правилно.”