През 2014 година, седмица след класирането на Лудогорец за груповата фаза на Шампионска лига, собственикът на разградчани Кирил Домусчиев дава интервю за „24 часа“.
Предлагаме част от него на Вашето внимание:
– Г-н Домусчиев, колко заявки за билети за мачовете на Лудогорец с големите европейски отбори получихте?
– Не знам. Не съм ги броил. Всеки звъни, всеки иска. Какви ли не хора. И по линия на бизнеса, и по линия на футболния съюз, фенклубове, приятели. И никой не звъни за един или два билета, а всеки иска организирано посещение. Не знам как ще се оправим с цялото това нещо. Спрях да си вдигам телефона. Оставих хората в клуба да се оправят. Защото и ако с това се заема, не знам. Само на най-близките си приятели вдигам. На останалите се извинявам.
– Проектът „Лудогорец“ май вече излезе на плюс?
– Силно казано е на плюс, защото ние продължаваме да инвестираме. Дори на стадион „Васил Левски“ трябва да инвестираме немалко средства. Това са ремонти, табла, зали. Изискванията за самите мачове са колосални относно кетъринг, зони, подходи, стюарди и какво ли не.
– И все пак какво е чувството от влизането в Шампионската лига?
– От една страна, е много приятно. Еуфорията, когато знаеш, че си постигнал поредната си мечта, е много голяма. Но до вчера. От днес се върнахме в реалността. Започнаха атаки за билети, за пропуски, изскачат проблеми с организацията. Ето преди малко ми звъняха за таблото, което отнякъде трябва да намерим. И така от еуфорията се върнахме в реалността. Ефектът от емоциите свършва.
– Как се почувствахте в 119-ата минута на мача със Стяуа?
– Точно тогава реших, че Господ не е с нас в този мач. До този момент вярвах, че имаме неговата подкрепа. До 90-ата минута, до гола на Вандерсон, продължавах да вярвам. Дори казвах на колегите около мен да стискат, че ще издържим и ще влезем в продължения. После бях сигурен, че дузпите ще си ги вземем. Смятах, че е ден на отбора, ден на Владо, и изгонването му в 119-ата минута ми дойде като студен душ. Тепърва предстоеше изпълнение на пряк свободен удар, а Станчу е футболист, който ги умее. А срещу него нямаше професионален вратар. Тогава изгубих наистина вяра. Но всичко се върна, когато публиката започна да скандира „Моци, Моци“, а той нахлузи ръкавиците и фланелката и тръгна уверено към вратата. Да изпълнява първия удар и след това да пази. Тогава бях вътрешно убеден, че този мач е наш.
– Толкова ли бяхте сигурен?
– Да, имах някакво вътрешно усещане. Сигурен никой не е. Нормално е да си пребледнял, да си стиснал ръцете. Но имах някакво вътрешно усещане, че Моци може да стане герой.
– Дори след първия мач в Букурещ, който не бе толкова успешен?
– Първият мач бе добър. Труден. Играхме пред ентусиазирана публика. Противникът бе страшно агресивен. Аз имам забележки към поведението на нашия отбор, но за това си имаше причини. В този мач можеше да вземем и повече. Но се опира до късмет. Те можеха да ни вкарат в 90-ата минута, ние пък гредата на Мишо Александров или някое от другите положения. И тогава медиите щяха да пишат колко правилно сме играли. Но това са такива мачове – между равностойни противници. В един момент късметът покрива единия. Но това не означава, че другият е бил по-слаб.
– Защо толкова искате отборът да е национална кауза?
– Е, не държа на национална кауза. Лудогорец си е Лудогорец. Този, който сме създали, и този, който искаме да бъде. Това, че той трябва да радва феновете, е една от причините, заради които го направих. В крайна сметка, когато играеш красив футбол, е нормално да печелиш и фенове. Това за националната кауза го вкараха може би медиите, може би хората. Някои се опитаха да ни обвинят, че не може да претендираме, че сме национална кауза. Аз не претендирам и не искам да сме национална кауза. Каня всеки на стадиона, който иска да гледа хубав футбол. Да знае, че Лудогорец ще играе за победа и оттам нататък си е въпрос на негов избор. Но това не пречи да съм патриот и да казвам, че аз лично винаги съм подкрепял българските отбори и така съм правил през годините, когато съм бил обикновен футболен фен. Независимо дали е играл ЦСКА, Левски, Локомотив (София), Литекс. Винаги съм искал българският отбор да спечели. И това е мое виждане. Ако някой мисли по друг начин, си е негов проблем.
– Но се получиха доста атаки на тази основа.
– Това е нормално. Ние сме едно общество, в което има доста хейтъри, доста хора, които са негативно заредени, които винаги търсят кусурите. Неслучайно е тази приказка, че в ада само до казана на българите няма дявол. Защото, който се опита да излезе, останалите го връщат обратно вътре. Това е нормално. Дори нещо хубаво да направиш, винаги ще се намери някой да каже, че не е. Че не е за подражание или ще каже, абе ти нали знаеш, че истината е друга. Така че това е елемент от фолклора и дори не искам да се замислям, защото това само може да те разочарова и да те откаже от това, което правиш.
– А има ли разочарование от тези атаки?
– Има, разбира се. Опитваме се да правим нещо, а срещаме доста трудности. За много работи ни критикуват, които не са точно така. Сега преминахме едно стъпало в нашето развитие, а работим и живеем в среда, която не позволява да вървиш напред
Ето примера с националния стадион. България няма стадион, който да отговаря на изискаванията на УЕФА! Да, Лудогорец влезе в Шампионската лига. Влезе при затворена врата, с шут, заедно с касата на вратата. Но ние не сме затам. Не защото имаме слаб отбор, а защото нямаме стадион. И един месец се занимаваме не с развитието на отбора, на клуба, на школата, а какво трябва да направим на стадиона, както и да молим УЕФА за компромиси.
Be the first to comment on "Кирил Домусчиев: Повечето от българите са хейтъри!"