Веднага щом децата разбраха, че готвя завещание, намериха време за мен. Но ги чакаше изненада

На години съм, имам две деца, но животът се стече така, че живея сама. Съпругът ми почина преди шест години, а децата живеят отделно.

Никога не жалехме средства и усилия за децата, те винаги имаха нови играчки, хубави дрехи и най-различни екстри, които много други родители не можеха да си купят по това време.

Всяка година почивахме на море – ходихме на нашето Черноморие, а често и в Гърция и Турция. Съпругът ми работеше като директор в една от най-големите фабрики в района и имахме охолен живот.

Но в един момент всичко се промени.

Съпругът ми успя да обезпечи децтаа с жилище, направи им ремонт, поръча мебели от висококачествена дървесина – не спести нищо за нашите деца.

Когато съпругът ми се разболя, в началото не ги молихме за помощ, защото имахме заделени пари. Но състоянието му се влоши и имаше нужда от още пари.

А когато се обърнахме за помощ към децата, големият син ни даде необходимата сума за лечение, но веднага ни предупреди, че няма повече, за да се обърнем тогава към дъщеря ни.

Благодарих му и мълчаливо се прибрах. Беше трудно да осъзнаеш, че децата, на които си давал по-добро през целия си живот, сега не искат да помогнат на собствения си баща.

Нашето семейство имаше много приятели. Съпругът ми винаги помагаше на всички, които се нуждаеха от помощ.

Ето защо, след онзи разговор със сина си, вече не се свързах с него и не исках да се обаждам и на дъщеря ми. Нейният съпруг беше голям скъперник, който се ядосва дори като трябва да купи нещо сладко на децата си, защото цепи всяка стотинка.

За щастие, първи ни помогнаха финансово служители на съпруга ми, които всеки месец ми даваха по някой лев. За това съм им безкрайно благодарна.

Мъжът ми започна да се възстановява, но два месеца по-късно почина вкъщи от внезапен инфаркт. Преди да си отиде ми прехвърли цялото имущество. Каза ми: „Оставих достатъчно за децата, а останалото за теб.“

Синът и дъщерята дори бяха малко ядосани, че баща им не им е оставил нищо, но какво очакваха? Докато беше болен, те дойдоха само два пъти в болницата, а когато се възстанови и си беше вкъщи, дори не намериха свободна минута да посетят баща му и майка му!

Не им се сърдя, но ме боли, че съпругът ми не ги видя преди смъртта си, въпреки че посвети целия си живот на децата.

В началото ми беше трудно да осъзная, че вече съм сама, но с времето се примирих с това. Децата идваха много рядко, а внуците си изобщо не ги виждах. Няколко пъти ходих да видя дъщеря си, а после и сина си.

Но ми стана ясно, че моето присъствие не им носи особена радост, така че спрях да го правя.

Слава Богу, една моя съседка ми помагаше винаги. Тя беше от голямо семейство, но винаги намираше време да ме посети.

А когато бях болна, тя ме гледаше, купуваше ми лекарства, случваше се дори да живее известно време при мен.

След дълго боледуване, за което собствените ми деца дори не знаеха, реших да направя завещание.

Прехвърлих апартамента, колата и малката вила на моя съпруг на нашата съседка Анна.

Бях много благодарна на това дете за неговите грижи и загриженост, така че изобщо не съжалявах за постъпката си.

На рождения ми ден децата ми се обадиха. Благодарих им за поздравленията и казах, че съм направила завещание. Веднага щом разбраха за това, казаха, че ще дойдат да съгласуват всичко, защото това не било разговор за телефона.

Нямах нищо против да им кажа всичко лице в лице. Много скоро те дойдоха.

Първо пристигна големият син, а по-късно и дъщерята със съпруга си. Анна ми помогна да приготвя вечеря и да подредя масата и се прибра вкъщи – тя още не знаеше за волята ми.

Разказах всичко на децата веднага на масата, защото нямаха търпение да разберат кой какво ще наследи.

Какъв гняв имаше в очите им. Синът стана с викове от масата и каза, че повече няма да стъпи тук, а дъщерята и скъперникът й дори взеха телевизора, който някога ни бяха подарили за годишнината.

Ето така останах сама с две деца, които се интересуваха само наследството, а не от собствената им майка. Болеше ме, че децата ми са станали такива.

За тях всичко се измерва в пари, а майка им не значи нищо.