Знам, че един ден сърцето й ще трепне по друг начин за мен

Душата ми страдаше, когато тя не беше край мен. В живота си всеки среща хора, които не се забравят. Когато си отидат, душата страда и й е празно. Така се чувствах аз без Лина.

Приятелството ни започна още когато бяхме деца. Израснахме в един краен квартал, където – за щастие – по онова време нямаше високи блокове, пред които да се разминават като непознати. На нашата улица бяха наредени малки къщи с поддържани дворове. През лятото от тях се носеше сладък аромат на зрели праскови, а през есента го сменяше неповторимата миризма на дюли.

Тичахме боси по горещите улици, замеряхме се със зрели череши, а вечер, седнали спокойно пред къщата на родителите ми, си разказвахме страшни истории. За мен тя беше най-добрият ми приятел.

Лина знаеше да стреля с прашка, риташе топка, катереше се по дърветата като пъргава маймуна… С една дума, Лина притежаваше истински важните момчешки качества, затова нямах нужда от други приятели. Смело мога да кажа, че тя беше идеалът ми и за момиче, и за приятел. Обещавах й неведнъж тържествено, че когато пораснем, ще се оженим. Тя се смееше и отмяташе глава назад – обожавах я, като прави така, този неин навик не забравих никога.

В този топъл и непорочен свят израснахме с Лина.

Ако имаше как, завинаги бих останал в него. Но когато навърших 13 години, родителите ми решиха и набързо продадоха старата ни къща. Купиха апартамент в другия край на града. С един замах ме откъснаха от моята Лина и от дните, които делях само с нея. Последната вечер седнахме под любимото ни дърво. И досега си спомням тъгата, която блестеше в очите й. А моето сърце спираше от обич, от яд и страх. На раздяла я прегърнах и й обещах, че тя ще остане единствена в живота ми. Детски думи, но съдбовни.

Оттогава мина много време. Пораснах и станах зрял мъж, но често виждах в сънищата си прекрасната усмивка на малкото момиче и усещах вкуса на презрелите череши. След години, на повече от 20, се върнах в онзи квартал да търся своята Лина, но на мястото на къщите и дворовете от спомените ми се издигаха големи блокове. Сякаш някой замахна с нож и прекъсна връзката ми с невинното детство. Нямаше кого да попитам за приятелката си. Обърнах се и си тръгнах, понесъл безнадеждното си чувство, че съм загубил нещо мило, свидно и безкрайно обичано.

Изминаха още 10 години. Какво ли не преживях: обичах и ме обичаха, наранявах и ме нараняваха. Във всяка красива млада жена търсех душата на непорочната и непокорна Лина. Ожених се и само след две години се разведох. Вината на бившата ми съпруга беше сериозна за мен и глупава за нея: просто тя не отмяташе главата си назад, когато се смееше, не харесваше страшните истории, мразеше дюлите, а костилките на черешите я дразнеха… Разводът ме накара да се почувствам пълен неудачник. Наближавах Христовата възраст и живеех с усещането, че някъде съм изгубил частица от сърцето си. Все още сънувах старата улица, момичето, което се катереше по дърветата.

С времето обаче почти забравих как изглежда лицето й. Струваше ми се, че и да я видя, няма да я позная.

След като с бившата ми жена поделихме имуществото, останах без жилище. Не исках да се връщам при възрастните си родители, затова си наех квартира в далечен квартал – като онзи, в който мина детството ми. Новото ми жилище се намираше в малък блок на пет етажа. Аз се нанесох на 4-тия. Наемът не беше висок, апартаментът – приличен. Всичко щеше да е прекрасно, ако шумът от горния етаж не ми опъваше нервите до скъсване. Бързи детски стъпки ме будеха рано-рано всяка сутрин. Понякога хлапето нещо изпускаше и така караше главата ми да експлодира.

Това наистина не се търпеше. Няколко пъти се качвах, за да направя забележка, но отвътре звънливо гласче отговаряше, че у дома няма никой и няма да ми отвори. После същите бързи стъпки заглъхваха навътре по коридора. Толкова се бях изнервил от този детски терор, че сериозно обмислях да си сменя квартирата.

Една вечер уморен се прибирах от работа. Денят беше напрегнат и нямах търпение да си взема душ, да се излегна на дивана и да си почина. Замислен, не видях жената, която слизаше по стълбите. Сблъскахме се, аз се ядосах и изругах, тя не ми остана длъжна. Когато непознатата отмина, видях, че е изпуснала портмонето си. Наведох се и го взех. Но щом звъннах на вратата на съседката – явно че беше нейното, онова немирно детско гласче отново каза, че вкъщи няма никой. Махнах с ръка и се прибрах.

На следващия ден забравих за портмонето. Кой знае колко щеше да лежи захвърлено на шкафа, ако случайно не ми беше попаднало пред очите. Изведнъж ме обзе някакво неприлично любопитство. Коя беше тя и защо онова момиченце стои вечно само?

Седнах и изсипах съдържанието му на масата – малко пари, четирилистна детелина и… снимка на момче с ожулени колене. Моята снимка. Пръстите ми се разтрепериха, сърцето ми заби лудо, за секунда буквално загубих съзнание.

Минути след това тичах по стълбите към горния етаж. За моя изненада вратата се отвори още на второто позвъняване и съседката застана на прага. Зад гърба й любопитно надничаше палавото момиченце.

Подадох портмонето, като я гледах право в очите. Тя го взе, устните й се разтвориха учудено, после каза: „Господи! Помислих, че никога няма да го намеря. В него пари няма, но имам документи и други важни неща. Вие, изглежда, не сте толкова груб!“ В следващия момент се разсмя силно и отметна глава назад. Сам не осъзнах как от устата ми се изтръгна само една дума: Лина! Смехът секна, очите й заблестяха от радост и тогава разбрах, че ме позна. Блаженство – може би така се чувстват изгубените в пустинята, когато след дълги мъки открият мечтания оазис. Бяха изминали толкова много години, но най-накрая държах в прегръдките си своята приятелка. Любимата ми Лина.

Съдбата не е била особено благосклонна и към нея, но за щастие след тежкия развод й беше останала прекрасната дъщеря. Аз не съм забравил обещанието, което й дадох преди много години. Вече не сме децата, които тичат боси по горещия паваж, а възрастни хора, отговорни за своите действия. Аз и сега съм готов да се оженя за нея. Бих купил къща с голям двор, където нейната дъщеря и нашите неродени деца ще могат да играят на воля. Ще засадя праскови, дюли и череши. Ще можем да си припомним най-страшните истории, които си разказвахме. Понякога дори те бяха романтични.

Лина се страхува да посегне към мен. Разбирам я. Не я притискам. Готов съм да й бъда добър приятел, докато… Знам, че един ден сърцето й ще трепне по друг начин за мен. Ще я чакам, колкото трябва. Стига ми, че се намерихме и докато тя е наблизо, никога повече няма да изпитам тежкото чувство, че съм безнадеждно загубен.

Николай

Източник: Лична драма