Росен Петров използва годишнината от смъртта на проф. Божидар Димитров, за да отдаде почит на една от най-ярките фигури в българската историческа наука.
В емоционалната си публикация той не просто си спомня за личните си срещи с историка, а подчертава огромния му принос за популяризирането на българската история и защитата на националните каузи.
Според журналиста, Божидар Димитров е успявал да превърне историята в достъпна и интересна за широката публика, като съчетава задълбочени научни познания с увлекателен начин на разказване. Петров припомня и някои от най-значимите му постижения – работата му във Ватиканските архиви, защитата на автентичността на мощите на св. Йоан Кръстител, усилията му за възстановяването на Голямата базилика в Плиска и книгата „Десетте лъжи на македонизма”.
В текста си Росен Петров признава, че Божидар Димитров често е бил противоречива личност, но именно неговата смелост, категоричност и безкомпромисна защита на българската история са го превърнали в една от най-разпознаваемите обществени фигури. С публикацията си той отправя послание, че най-голямото наследство на професора е убеждението, че националното самочувствие трябва да се отстоява всеки ден.
Ето какво написа Росен Петров в публикацията си:
На 1 юли 2018 г. от този свят си отиде Божидар Димитров. В този ден българската история по някакъв начин осиротя. Имах честта да го познавам покрай това, че често съм го канел за гост в телевизиите, в които работех. Беше въплъщение на целия ни странен, чепат, балкански национален характер. Сладкодумните му и колоритни разкази вършеха повече работа за защита на българското от цяла пехотна дивизия. За него историята не беше прашна дебела книга, а сражение, където всеки народ брани своята истина.
Божидар не беше долюбван от всички, особено от тези с по-нежен и изтънчен слухов апарат. Той наистина не беше „академичен” в сухия смисъл на думата, но имаше удивителната способност да се набива на очи и да стърчи. Вероятно телевизионната му слава и понякога прекалено „хашлашкото” му поведение са затъмнили за българите факта, че той беше и много сериозен учен.
Той е един от историците, изпратени във Ватиканската библиотека още през 70-те години, и работи там ненапразно. Точно Димитров, ровейки в архивите на Борджиите, попада на част от днес вече прочутата „История на България”, написана от българския патриот и католик Петър Богдан Бакшев през 1667 г., или сто години преди историята на Паисий. Това фундаментално откритие отмества началото на процесите на модерното национално осъзнаване на българите с един век назад във времето.
Книгата му „Десетте лъжи на македонизма” остава и до днес едно от най-силните и аргументирани оръжия в този исторически спор. Проектът му за възстановяване на Голямата базилика в Плиска също беше голямо начинание, както и битката му да рекламира намирането на мощите на св. Йоан Кръстител в родния му Созопол от проф. Казимир Попконстантинов. Божидар беше „оплют” заради своята категорична защита, но после се оказа, че всъщност май мощите са автентични.
Той може би имаше една грешка. Не съобразяваше мащабите на своите начинания с нашия малък, еснафски, разделен на групи и групички по интереси и манталитет свят. Идеите му бяха прекалено големи за нашата действителност, а той ги налагаше по безкомпромисен начин, което предизвикваше често съпротива в някои по-интелектуални среди. Защото „гарван гарвану око не вади”, но виж – „интелектуалец на интелектуалеца не само око вади, но и нож забива”.
Последният път, когато го видях на живо, беше малко преди да почине – дойде, за да ми даде едно интервю в „Операция История”. Както винаги, извън кадър той дишаше тежко, дълбоко и палеше вечната си цигара. Но когато червената лампа в студиото светнеше и той започнеше да говори за миналото, се променяше из основи. Ставаше енергичен, волеви, решителен… винаги говореше сякаш е бил там. Говорехме за любимия му Тервел и той, сякаш пренасяйки се през вековете, разказваше как българската конница ударила стремително в гръб многохилядната арабска войска, а над стените на обсадения Константинопол се понесъл викът: „Христос Ника! Христос Ника! Христос победител!”. И така старата империя и Европа били спасени от българите… Има моменти, в които е най-добре водещият да си мълчи. С Божидар Димитров винаги съм имал такива дълги моменти на респект към неговото дар слово. Разбира се, само миг след това професорът вече разказваше разпалено как император Балдуин Фландърски едва ли е харесвал българската царица, защото тя не се била къпела и всъщност била „мърлява куманка”…
Така Божидар винаги успяваше да смеси епичното с комичното, да те накара хем да се гордееш, хем да се усмихваш. Да направи историята интересна не за дузина специалисти, а за стотици хиляди зрители. Понякога грубоват, понякога изтънчен, но винаги остроумен и смел – особено когато трябваше да се защити някоя българска кауза. Може би неговият най-голям завет към нас е, че националното самочувствие не е дар, а битка, която се води всеки ден.
Така че, ако някъде горе има Българска Валхала, където смелите ги чака вечен живот, то Божидар може да е там. Седи на една маса с тези, за които разказваше и за чиято чест се сражаваше. И вероятно тъкмо сега обяснява на някой средновековен владетел как точно трябва да се запише историята му, за да я разбере и последният българин днес.
Be the first to comment on "Росен Петров с емоционален поклон към проф. Божидар Димитров"