„Живеех при баба, защото не познавах своите родители“. Така започва покъртителния си разказ мъж, чието детство е преминало в лишения, борба, сурови моменти.
В днешно време той е вече на възраст, има си семейство и дом, животът му е нормален, без сътресения. Но винаги в душата му тлее насъбралата се мъка за негово тежко детство. Когато е бил бебе, майка му го изоставя на произвола за съдбата. Не познава и баща си, като слава богу баба му поема изцяло грижите за него, за да не попадне в дом за изоставени деца. Тя е всичко за него – грижи се като майка, замества ролята на баща му, тя е пръв негов приятел, дава му грижи и подкрепа. Възпитава го. За него тя е жената, която му дава уютен дом, светлина и топлина.
Те живеят в скромна бедна къщурка, състояща се от 2 стаи. Баня липсва, като за да се изкъпят ползват барачката на двора. Зимата топлят вода и се обливат в стаята. И така, докато става време за училище.
„Когато удари първият училищен звънец, децата около мен бяха с двамата си родители, които ги бяха хванали за ръчичка. Аз бях разбира се с моята обична баба. Огледах децата около мен . всички бяха пременени с нови дрешки, оказа се, че само аз съм с вехтите дрехи, които ни бяха дарили познати преди време. Но не обръщах внимание на това, защото бях щастлив, че вече съм ученик и ми предстоят нови вълнуващи преживявания.
Измина месец, откакто ходех на училище, когато започнах да осъзнавам, че съучениците ми странят от мен.
Случих на клас, където децата не се славеха с добро възпитание и понякога бяха особено жестоки. Решиха, че не трябва да седя с тях и ми отредиха последния чин, където си седях съвсем сам. Лошото е, че и учителите започнаха да ме игнорират по грозен начин.
Докато всички се скупчваха да ядат в училищния стол, аз си вадех домашно приготвения сандвич от баба. Щом ме видеха, те ми се подиграваха и ме одумваха. Надсмиваха се над нещастието ми. Когато дойдеше време за родителска среща, баба ми присъстваше на нея.
Тя така и не се отказа от мен, а се гордееше, че ме е възпитала като зрял човек. И тя стоеше на последния чин, но това не я притесняваше. Така преминаха ученическите ми години в основното училище. След осми клас трябваше да постъпя в гимназията. Аз не държах да продължавам, защото ми стигаше 8-годишното унижение от моите съученици.
Но баба ми не ме остави и каза, че трябва да завърша средно образование.
Успяха да ме запишат във вечерно училище. За да можем да живеем започнах отделно да работя в строителството. Носех тежки неща, но стисках зъби. Успях да заякна, а чак на 18 си намерих първия истински приятел. С него работихме по къщата, която техните строяха. Той се оказа приятел, който ми остана за цял живот.
Знаете ли защо намерихме общ език? Защото той се оказа син на богаташи, а аз дете на бедно семейство.
Децата ни избягваха и двамата точно заради това. А ние се сплотихме, въпреки, че произходът ни беше съвсем различен – аз беден, той богат. По-нататък той си намери съпруга и ме покани да му бъда кум.“
Животът да бедния човек се променя. Днес той става полицай, защото иска да помага на хората и да опазва реда. Там, където живееше баба му, вече напуснала този свят, той вдига нова къща. Има си жена и деца, които много обича. Домът им не е огромен, но достатъчен за всички. В него зали уют и топлина.
„Дарявам на семейството си любов, грижа се за тях като писани яйца. Знам какво е да нямаш баща и майка и не мога да си позволя те да го усетят дори за малко“ – споделя щастливият татко.
„Радвам се, че децата ми растат щастливи с майка и баща“. Но понякога, когато оставам насаме, аз си спомням с горчивина и болка отминалите години. Когато чувствах безсилие, когато са ме унижавали. Недоумявам как е можело да съществува такава омраза в децата заради състоянието на един човек.
С мъка си спомням как съучениците ми не можаха да ме приемат и направиха живота ми кошмарен. Това, че живеех при баба все пак ми помогна да стана човек.“
Източник: Всекидневно
