Казвам се Светла, на 32 години, имам съпруг, деца, голяма къща и скъпа кола.
Днес мога да си позволя да си купя всичко, което пожелая, но имаше време, когато износвах дрехите на брат си. Нека започна историята си от самото начало. Майка ми много силно мечтаела да има син и когато родила брат ми Артем, радостта на родителите ми била безкрайна. След раждането на брат ми, за първи път баща ми посегнал към алкохола. От този ден си намирал различни поводи да се напива, а понякога злоупотребявал до такава степен, че не можел да се прибере у дома. Налагало се майка ми да го влачи по улиците буквално на гръб. На другата сутрин баща ми й искал прошка, обещавайки, че повече няма да пие, но само след два дни отново се търкалял в някоя локва.
Много скоро майка ми забременяла с мен. За съжаление, за разлика от брат ми, аз съм била нежелано дете.
Спомням си колко често ме оставяше да си легна гладна и как завиждах на момичетата, които имаха красиви рокли и обувки, докато аз носех скъсани галоши. В най-големия студ майка ми ме изпращаше почти боса да търся баща си по улиците, че да не дава Господ, можел да замръзне някъде. Свои дрехи също нямах и по принуда износвах ризите и панталоните на брат си. Няколко години по-късно баща ми почина от пиене, а след смъртта му майка ми съвсем спря да ми обръща внимание.
Понякога не ме пускаше да нощувам в къщата и се налагаше да преспивам в кошарата при животните. Въпреки всички несгоди, полагах големи усилия да се образовам, защото знаех, че само така ще се измъкна от нищетата. Упоритият ми труд беше увенчан с успех и завърших училище със златен медал. За съжаление, не отидох на връчването на дипломите, защото нямах подходящо облекло.
Постъпих да уча в университета на държавна издръжка и завърших с червена диплома.
Докато учех, икономисвах всяка една стотинка, а дрехи купувах от магазин за втора употреба. Продуктите ми бяха с изтекъл срок на годност, а понякога, когато нямах никакви пари, ровех в кофите за боклук. От дълго време не знаех нищо за майка си и брат ми, но от познати разбрах, че Артем е напуснал селото, защото не искал да живее като родителите ни. След дипломирането се върнах в родния си край и веднага ме наеха като счетоводителка. Заплатата беше прилична, понякога получавах бонуси, но мизерията ме научи да не харча излишни пари. Мечтаех да се устроя в града и там да си намеря работа. В представите си се виждах щастливо омъжена за човек, който беше безкрайно влюбен в мен. Така копнеех за любов. Цял живот бях лишавана от майчини ласки и милувки, и единствено чувах проклятия и ругатни.
Но докато мечтите ми се сбъднат, трябваше да живея с майка си.
Двете никога не се хранехме заедно и всички разходи по домакинството деляхме наполовина. И когато най-накрая събрах средства за малък апартамент, скрих парите на сигурно място и веднага се залових да търся подходящо жилище в града. За мой късмет, още на другия ден срещнах приятелка от университета, с чиято помощ успях да получа работа на добра позиция в престижна фирма. Наложи се да се върна в родния си край, за да си събера багажа, но когато потърсих скритите пари, от тях нямаше никаква следа. Оказа се, че собствената ми майка е взела парите ми, които години наред спестявах с цената на много лишения, за да ги даде на брат ми за почивка в Израел. Не знам какво бих правила, ако приятелката ми не ми се притече за пореден път на помощ. Тя ме приюти и ме подпомагаше финансово и морално, докато успея да си стъпя на краката.
Изминаха няколко години.
Вече съм на 32 години, имам съпруг, деца, голяма къща и скъпа кола. Преди дни ми се обади брат ми и ми съобщи, че майка ми е много болна и има нужда от лечение. За съжаление той бил много зает и нямал време да се погрижи за нея. Може да ви прозвучи грубо, но му отговорих, че никак не ми пука за нейното здраве и дори да умре, няма да стъпя на гроба й. Вие, навярно, ще ме укорите, но не мога да постъпя по друг начин. Тази жена никога не ме приласка, не ме погали като майка, нито ми направи плитка. Да, сега имам шоколад, не ровя вече във варелите, но докато съм жива не искам да видя никой от кръвните си роднини. Каквото посееш – това ще пожънеш!
Източник: Лична драма
