Мизерия: Пенсионерите трябва да избират между храна, топло и лекарства

Покрай протестите на младите е добре и ние, възрастните, да изкажем своите болки от непрекъснато нарастващите цени и почти невъзможния за оцеляване пенсионерски живот.

При препирните около бюджета всички повтаряха швейцарското правило като някакъв жест едва ли не за възрастните хора. Ама никой не отвори уста, че това увеличение идва по средата на годината от първи юли. А дотогава?

Как да се живее с жълти стотинки, а скоро и с евроцентове, при тази нечувана скъпотия по магазините.

Един синдикален лидер тези дни подчерта дебело, че цените на млякото и млечните продукти са необосновано високи. А това е основната храна в нерадостното ни ежедневие. Както е тръгнало, и от това ще се лишим. Вече позабравихме вкуса на месото и месните продукти, отказахме се почти от плодовете и си купуваме по единични бройки от зеленчуците, колкото да сложим нещо в тенджерите.

Срамна беше тази дискусия за коледните добавки, както и решението да ги получат само онези с пенсии под прага на бедността. Каква е тази държава, която допуска такъв огромен брой свои граждани да получават пенсии, които са под прага на бедност!?

И ако вземаш 5, 10, 20 лева над този праг, богат ли си? С хиляда лева пенсия богат ли си?

Ние сме хората, които работихме и при социализма, и при демокрацията. Ние изградихме това, което днес безсрамно се краде или брутално се разрушава. Много от нас с радост посрещнаха промените след 1989 г., с много надежди.

Продължихме да работим, но постепенно започна закриване и ликвидиране на предприятията и заводите, съкращаваха ни, гонеха ни, много често работехме, без да ни плащат, осигуряваха ни на минимална заплата, забавяха ни парите, въобще не ни плащаха. Днешните минимални пенсии са резултат и на всичко това, което се случваше през годините след промяната.

Държавата много пъти седеше безучастна, когато ни ощетяваха разни безсъвестни работодатели. Те трупаха милиони на наш гръб, разпродаваха придобитото имущество, гонеха ни от работните места. Замислете се колко бивши заводи, селски стопанства и други производствени сгради днес са безстопанствени, ограбени, полуразрушени, стоят като призраци на територията ни, някои от тях сринати до основи, напълно изоставени.

Много от нас в края на трудовия си път се озоваха на улицата, без средства, без работа, без обезщетения, с неплатени, но заработени заплати. Затова и пенсиите са ни ниски, едвам свързваме двата края. А при тези цени животът ни се превърна в борба за оцеляване.

Страшно е да правиш избор между храна, лекарства и топлина. За съжаление, огромната част от нас сме изправени пред този избор в тази мизерия.

Станимир Пеев, Пловдив