Осемстотин души пеят в хор с Лили Иванова

– Пожелай ми успех!

– Защо? – попитах. – Той ти е гарантиран. Затова ти пожелавам емоция. Поне толкова много, колкото ти даваш на другите. 

– Не, пожелай ми успех! – последното звучеше малко като заповед.

– Добре, пожелавам ти успех!

С това разговорът ми с Лили Иванова ден преди последния й концерт в залата на Народния театър “Иван Вазов” на 19 април приключи. Предстоеше й нощ, в която безпокойството, вълнението дори, съмнението преди поредната среща с публиката нямаше да й дадат да заспи.

За мен, човекът зрител, който никога не се е замислял какви зловещи капани се вихрят на сцената, как препуска пулсът и се свива сърцето, всичко това ми се стори странно. Чудех се какво може да притеснява една такава артистка, изкачила в изкуството си върхове, непокорени от никой друг, получавала толкова аплаузи и призната за безспорна икона в жанра, пред един най-обикновен концерт.

Трябваше да минат тези магически два часа в най-достолепната зала в столицата, да чуя отново “Камино”, “Присъда”, “Щурче”, “Ветрове”, да ме оглушават скандиранията “Лили! Лили!” и настоятелното: “Още, още…”, за да разбера, че за нея обикновен концерт няма

Има среща с публиката, събитие, в което се хвърля като че ли й се случва за първи път. През тези два часа славата е в миналото, талантът трябва да се доказва пак, любовта да се печели с всяка фраза и звук.

В биографията на Лили Иванова има такъв любопитен случай. Той е от времето, когато е гастролирала в дискотеката на берлинския хотел “Линдеркорсо”. Тогава един от гостите влизал в луксозното заведение винаги минути преди тя да излезе на сцената и си тръгвал веднага след като завърши програмата. По-късно мъжът споделил, че идва само заради нея и най-вече да чуе “Камино”, красивата балада за онзи “гаучо с китара, който свири в компанията на луната”.

Този епизод е още едно доказателство, че всеки концерт на Лили Иванова е уникален. Прилика между два от тях няма. Затова от години армия нейни почитатели я следват навсякъде и не изпускат нито една възможност да я видят отново.

Но нека се върнем в този 19 април, когато осемстотин души имаха късмета да станат свидетели, а защо не и участници в една музикална магия. Когато прозвучаха първите акорди на “Щурче”, по молба на примата запяха всички. Стиховете на поета Дамян Дамянов и музиката на композитора Найден Андреев събраха мъже и жени, непознати и различни в един прекрасен хор. Накараха ги да се усмихнат един на друг, да се погледнат приятелски, да обърнат гръб на злобата навън, да станат по-добри. Поне за 120 минути.

Ставане на крака и овации следваха всяка песен. Цветя пълнеха цялата авансцена, светлините на прожекторите лудуваха, повлияни от емоцията, завладяла публика и изпълнители. Оркестърът на Музикалния театър “Стефан Македонски” с диригент Константин Добройков, виртуозните музиканти от “L.I.” формацията и вокалистките от LaTiDa партнираха достойно на безспорната номер едно в родната ни поп музика.

“Нарисувай ми, художнико, сълза” – идея, родена в един сън на Лили Иванова и превърната в прекрасна песен

от поетесата Надежда Захариева и композитора Александър Кипров, взривява залата: “Истинска сълза ми нарисувай” – пеят всички. Звучат провлачените акорди на “Камино” и публиката застива. Тази песен следва цялата кариера на Лили Иванова. На 10 февруари 1973 г. в летния театър “Кунита Вергара” в чилийския курорт Виня дел Мар 30 000 души я освиркват и искат да я прогонят, преди още да е запяла.

Причините да реагират така са чисто политически. Мислят, че е представител на Съветския съюз. Изпълнението й на песента “Камино” обаче не само укротява настръхналото множество, но преобръща на 180 градуса реакциите му. Лили е изпратена с дълги аплаузи, като голяма звезда, която при това пее на прекрасен испански.

“Последната ми дума ще е песен” – този стих на поета Александър Петров от песента “Присъда”, композирана от Александър Кипров, като че ли казва всичко за Лили Иванова

С тях традиционно завърши и този концерт в онази паметна априлска нощ. До падането на завесата оставаха само аплаузите. Те продължиха повече от двадесет минути. А пожеланието ми за успех като че ли наистина беше излишно. Той беше предопределен от името на афиша: Лили Иванова.

Магията на успеха

Лили Иванова пее на живот и смърт – така музиканти, с които е работила, са формулирали магията на успеха й. След два часа раздаване докрай тя намери време и сили да се срещне със своите почитатели, приятели, партньори, вече далеч от сцената. Десетки я чакаха след концерта във фоайето на театъра. Всеки искаше да я докосне, да й каже нещо или просто да я види. И тя не отмина никого. Дари с усмивка и прегръдка и близки, и непознати. 

Някога в една своя статия вездесъщият професор Иван Славов, който беше родил понятието “кич” и не харесваше нищо и никого, я нарече “Феномен”. Това определение се оказа пророческо. И до днес, години след като професорът го изрече, то си остава съвсем актуално. Защото не е ли феномен артистът, който с изкуството си е направил щастливи толкова милиони българи, който от първата си поява на сцената е определил своята цел: най-високият връх. И нито за миг не е слязъл от него.

– Докога! Стига! Да даде път на младите! – гъгне гласът на завистливите.

Отговорът е съвсем лесен: Докато тя реши. И докато я има публиката, която продължава да скандира: “Още, още…” А нея я има и вече стиска билетите за предстоящото й турне.

Колкото за младите, Лили Иванова никога не е пречела на възхода на другите. Не е заставала на пътя им. Вървяла е по своя. Единственият. Стръмният път, който я отведе там, където е днес.

Исак ГОЗЕС