Родната милиция пазеше църквите на Великден, за да не влезе някой

Spomeni ot soca za Velikden

Бях в гимназията през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков.

Тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Истина е, хубаво си живеехме!

Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред, и се радвам, че ги няма вече. Аз обичах хард рок. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада, и народна музика. По едно време взеха да пускат италиански и френски естрадни парчета.

При соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Дори дрехи. Дънки нямаше. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“. Нямаше други марки, а за „Найки“, „Пума“ или „Рийбок“ да не говорим. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха „Адидас“, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка.

По телевизията имаше Първа и Втора програма. Новините си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор някое предаване на радио „Свободна Европа“, ама доста добре го заглушаваха нашите служби. Във всички вестници пишеше едно и също.

Най-хубаво беше, като ходехме на море. Разбира се, ставаше дума само за Черно море. А как се ходеше на море? Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Тогава те кандидатстваха за карта и обикновено вземаха такава за две седмици. В по-малките градове изборът често се ограничаваше с Обзор например, където ходиш всяка година по което време ти дадат.

А как се стигаше до морето? Някои ходеха с влака. Родителите ни имаха коли.

Моите дълго време чакаха за „Застава“ (югославско изобретение). За „Лада“ никога нямаше да ни дойде редът, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме заставата и си купихме „Вартбург“ – продукт на великата (източно) германска мисъл.

А училището?

Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме. Имаше обаче един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи по новата българска история в X клас, без нито един път да спомене Българската комунистическа партия. Вие представа си нямате колко е трудно това. Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му.

Помня още, че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи.

Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. Тази дейност обаче включваше ставане в 6 часа, пеене на песни, възхваляващи Съветския съюз и комунизма, и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това, всички на картофите!

Имаше и военно обучение, където се учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае! Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат.

Ние ходехме и на манифестации. На 1 май, 9 септември и 7 ноември не отивахме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на Георги Димитров. Там крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидери на народа.

На църква за коледните празници или Великден не можехме да ходим. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове Ленин беше казал, религията е опиум за народа. Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата „Свети Седмочисленици“, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой.

Съществуваше думата „чужбина“. Ние я знаехме, ама практически почти никой не беше ходил там. Не познавахме и българи, които живеят другаде.

Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Салам имаше обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година. От братска Куба!

Ж. Мутафов

Твоят коментар

Be the first to comment on "Родната милиция пазеше църквите на Великден, за да не влезе някой"

Какво мислите?