Тя беше само на 7 години, когато написа песен, в която предсказа собствената си смърт: Целият свят я смяташе за гений

Въпреки че талантът ѝ оставя целия свят без дъх, животът ѝ е всичко друго, но не и приказка. Ника  е дете-чудо, но преди всичко дете. Малка, крехка и много уязвима.

Ника Турбина, дете на гений , е родена на 17 декември 1974 г. в Ялта, в семейство на художници. Майката Мая е художничка, дядо Анатолий беше писател, а баба Людмила беше олицетворение на стара интелектуална Русия. Страдала от астма от малка и не спала през нощта. Застава до прозореца и слуша, както самата тя казваше, „Звукът“, гласът в главата си, който превръща в стихове. Тъй като не знае да пише, събужда баба си или дядо си, за да записват.

Текстовете ѝ са невероятно зрели за четири- или петгодишно момиче . В къщата на дядо ѝ се събрали писатели и един ден чели нейните стихотворения, а дотогава тя вече ги била написала в три дебели тетрадки. Първите публикации във вестника следват, когато е едва на седем години, а на девет години е първата ѝ стихосбирка, символично наречена „Ръкопис“.

След публикуването на книгата, Ника се превърна в национална сензация. Славата избухва на 6 март 1983 г., когато тя се среща с великия поет Евгений Евтушенко в Москва. Оттогава те често свирят заедно, а публиката изпада в транс. Той я представя от сцената като „най-голямото чудо“, а публиката плаче, докато тя рецитира.

Пик и бърз спад

Със сладка прическа „серпика“ и разпознаваема бенка над устната, тя покорява публиката в Италия и САЩ. Скоро тя напуска училище, защото няма време за учене.

През 1986 г., когато е само на 12 години, тя получава престижния „Златен лъв“ във Венеция. Преди нея само Ана Ахматова е получавала тази награда. Но този триумф беше и последният връх в кариерата ѝ.

Внезапно Евтушенко се дистанцира. Сътрудничеството им приключи, а причините никога не бяха официално разкрити. Приятелят на Ники, поетът Алберт Бурякин, заяви: „Това беше нейният протест. Протестът на тринадесетгодишно дете, но мегапротест.“

В същото време медиите губеха интерес. Детето-чудо беше пораснало и вече не беше толкова интересно. Страната навлизаше в перестройката и светът се интересуваше повече от цените на хляба, отколкото от песните. Семейството също не показа разбиране. Майката се омъжи и роди още едно дете. Цялото внимание се насочи към бебето и Ника остана сама.

И така, на тринадесет години тя решава да напусне дома.

Следващите няколко години бяха мистериозни. Тя се пояява внезапно през 1990 г. като съпруга на седемдесет и шест годишния швейцарски психолог Джовани Мастрополо. Тогава тя е на 16. Бракът не продължава и две години. След развода тя се завръща в Русия, емоционално сломена, и започва да пие „както пишеше преди“, ще каже по-късно.

Тя предсказа смъртта си

Тя постъпва в Московския културен институт без приемно свидетелство, защото не може да пише правилно. Тя пропуска букви, прескача гласни и се опитва да изрази мислите си. В края на първата си година на обучение тя отива в Ялта, за да живее с приятеля си.

През 1997 г. тя падна от петия етаж по време на пиянска свада. Тя си счупва гръбначния стълб, двете ръце, таза. Претърпява 12 операции. Помогнала ѝ приятелката от колежа, актрисата Альона Галич, която събрала пари и уредила настаняването ѝ в специализирана клиника за художници. Но когато всичко било готово, се появила майка ѝ и насилствено я завела в обикновена психиатрична болница в Крим. Тя напуска болницата изтощена, физически и психически съсипана.

В живота ѝ влезе актьорът Александър Миронов, известен със склонността си към алкохола. На 11 май 2002 г. те отишли ​​при приятелката си Ина. В един момент Ника останала сама, седнала на прозореца, стар навик от детството, и паднала. Това бил инцидент, а не планирано самоубийство.

Тя беше на 27 години.

„Дъжд.“

Нощ.

Счупен прозорец.

И парченца стъкло остават във въздуха,

Като листа, неносени от вятъра.

Вик – сякаш човешки живот е отрязан.“

Тя написа тези стихове, когато беше на седем години.

Баба ѝ веднъж каза: „Ника имаше предчувствие за смъртта си. Тя ми каза: „Ще умра на 27. Въпреки че дотогава ще умра десетки пъти.“

В деня на погребението ѝ само Альона Галич дойде да се сбогува с нея. Без камери, без цветя, без речи. В мълчание.