Александра за Йосиф Сърчаджиев: На баща ми не му пука за мен

Александра Сърчаджиева направи едно от най-откровените си признания по темата за отношенията с баща си – актьора Йосиф Сърчаджиев, с когото открай време не поддържат никаква връзка и чиято подкрепа не е имала дори в най-трудни моменти:

„Простих много отдавна. И ми е много добре.

Когато простиш истински, от теб си тръгва една много голяма тежест, защото цялото това нещо, то е гняв, той задушава теб, не задушава човека, който даже силно се съмнявам дали изобщо му пука дали му се сърдиш или не. Ти тровиш себе си.

А пък и както казвам в „На живо“, аз мога ли да го съдя, ако той така е щастлив? По принцип нямаме правото да съдим никого. Когато някой е избрал да живее без детето си, това е неговият избор. Моят баща е избрал да живее без мен и аз не мога да му се сърдя.

Ако той така е щастлив, какво мога да направя аз? Да се сърдя, че е щастлив? Не, аз съм голям човек. Когато съм била малка, не съм разбирала, но сега съм голяма, със собствено дете. Така че хората са различни“.

В друго нейно интервю преди време тя споделя: „Като малка ми беше много мъчно защо нямам баща, защо съм само с един родител. Другите деца разказват какво са направили техните бащи за тях, а за мене – нищо“. Тази празнина обаче е била запълнена от майка ѝ Пепа Николова. „Знаех, че имам една канара зад себе си. Майка ми“.

След смъртта на Пепа, когато Александра е била на 22 години, тя остава напълно сама и не получава подкрепа от баща си. „Той не се включи по никакъв начин. Просто го нямаше“, признава тя и добавя: „Насила хубост не става. Не можеш да искаш някой насила да общува с теб“.

Днес, вече като родител, актрисата признава, че не може да си представи живота без детето си.

„Не мога да живея без детето си. Не знам как хората живеят без децата си, но пак ще кажа, хората са различни. Като не ме искат, как да тропам с краченца и да викам „Вземи ме, вземи ме, аз съм ти дете“?

Просто той може да не ме приема въобще, не зная. Но каквото и да е, той е мой баща и аз благодаря на него, че съм на този свят. Ако мога някога в живота ми с нещо да му помогна и да му бъда полезна, винаги ще му помогна, ако той има нужда от мен. Но наистина прошката е най-великото нещо“.

И завършва: „Това, което разказвам за баща ми, е моята гледна точка. Ако той иска, да разкаже неговата“.