Богат възрастен мъж се облича като бездомник и отива в собствения си магазин, за да избере своя наследник

90-годишния г-н Хътчинс бил богат човек и горд собственик на най-големия магазин за хранителни стоки в Тексас. Въпреки възрастта си той все още имал привлекателна външност с лешникови очи и подчертан сивкав блясък на косата. Напрегнатият му бизнес живот обаче го беше оставил без съпруга и деца.

Когато г-н Хътчинс остарял, той започна да се тревожи за липсата на наследник. Един ден той се замислил: „Кой ще наследи имуществото ми, когато почина?“

Въпреки че г-н Хътчинс не бил против филантропията, той желаел да предаде наследството си на някой, който искрено би го оценил. Освен това знаел, че даването на всичко на приятел не е опция, тъй като жестоката природа на света на бизнеса го беше научила, че човек има повече врагове, отколкото приятели.

Тъй като не виждал ясно решение, той се обърнал за съвет към своя доверен адвокат г-н Уилям Картър. “Какво мислиш, Уилям?” – попитал той адвоката си. „Обмислях възможностите си, но изглежда не мога да взема решение.“

“Г-н Хътчинс, нека премахнем възможността да дарите състоянието си за благотворителност. Случайно да имате далечни роднини?“ — попитал г-н Картър.

Г-н Хътчинс се замислил за миналото си и отговорил: „Останах сирак в ранна възраст и трябваше да се установя в Тексас без почти нищо. Не желая да предам имуществото си на някого само въз основа на кръвни връзки. Бих искал да отиде при някой, който разбира истинската му стойност.”

Осъзнавайки, че това е необичаен случай, г-н Картър поискал време да обмисли възможностите си и насрочил среща за следващия петък.

След разговора г-н Хътчинс седнал в кабинета си и се опитал да състави списък с потенциални наследници. Минали часове, без да се добави нито едно име, оставяйки г-н Хътчинс да се чувства обезсърчен. Хрумва му обаче една мисъл – ами ако подложи служителите си на изпитание? Може би сред тях има някой, който като него знае стойността на упорития труд и решителността.”

На следващия ден г-н Хътчинс облякъл най-старите си дрехи и купил бастун втора употреба. Той дори стигнал дотам, че да си сложи изкуствена брада, преди да тръгне към целта си – супермаркета.

Когато се приближил до входа, касиерката Линси извикала: „Върви си, старче! Такива като теб не се допускат тук!“

Г-н Хътчинс отговорил: „Но госпожо, аз съм тук само за малко храна. Не съм ял от дни. Трябва ми помощта ви.”

Линси отговорила студено: „Е, тогава предполагам, че си на грешното място. Бездомници като теб просят по улиците. Не заслужаваш да си в такъв луксозен магазин!“

Г-н Хътчинс бил обезсърчен от нейния отговор. Той си помислил: „Ах, определено имам злобни служители. Може би ще успея да намеря своя наследник сред клиентите. Той се разходил по рафтовете с храна, но и там нямал късмет.

Изведнъж една жена от опашката извикала: „Кой, по дяволите, пусна този мъж тук? Чакай, не се приближавай твърде много. Миришеш на боклук!”

„Но госпожо…“ г-н Хътчинс се опитал да обясни, но бил прекъснат.

“Знам!” — възкликнал друг мъж. „Дайте му малко пари и го изгонете“.

Г-н Хътчинс обяснил, че търси само малко храна, но една продавачка го прекъснала с груб тон. „Трябва да се махнеш оттук веднага!“ казала тя. „Нашите клиенти изразяват своето недоволство и ние не можем да те оставим! Между другото, как изобщо влезе, а? Охраната не те ли спря?“

Г-н Дръмъндс, редовен посетител на магазина, се включил. „Махнете го далече от очите ми или никога повече няма да посетя този магазин! И кажи на пазачите да не пускат такива хора!“

Линда, продавачката, се извинила на г-н Дръмъндс. “Извинете за неудобството, сър” — казала тя. „Ще накарам да го придружат веднага!“

Докато г-н Хътчинс си тръгвал, той си помисли: „Уау! Този магазин наистина е събрал някои от най-злите човешки същества!“ Но точно тогава един глас извикал зад него. „Всички, махнете се от стареца!“

Г-н Хътчинс се обърнал и видял Луис, управителя на магазина, да стои там. „Но Луис, мислиш ли, че г-н Хътчинс би търпял такъв човек в магазина?“ — попитала Луси, една от служителките. „Сигурна съм, че не би го допуснал да влезе!“

“Познавам господин Хътчинс по-добре от теб, Луси.” — отвърнал рязко Луис. — “Така че се връщай към работата си, преди да му докладвам това.” След това се обърнал към г-н Хътчинс и казал: „Моля, елате с мен, сър. Извинявам се за грубото поведение на моя персонал.“

Луис завел г-н Хътчинс в магазина, грабнал една кошница и започнал да я пълни с хранителни стоки. След като платил за артикулите и ги предал, г-н Хътчинс се разчувствал и благодарил на Луис за неговата доброта. След това го попитал защо е избрал да помогне на бездомник, вместо да го изгони.

Луис отговорил с усмивка, като казал на г-н Хътчинс, че веднъж се е оказал в подобно положение, когато е търсил работа. Въпреки че нямал нищо, г-н Хътчинс му предложил работа и квартира. Този акт на доброта научил Луис колко е важно да бъде състрадателен към другите.

Г-н Хътчинс се усмихнал на Луис, чувствайки, че най-накрая е намерил своя наследник. Той отново благодарил на Луис за щедростта му и се отдалечил.

Години по-късно, след като г-н Хътчинс починал, Луис получил обаждане от г-н Картър, който го информирал, че г-н Хътчинс му е оставил всичко, включително писмо, обясняващо защо е избрал Луис за свой наследник. Писмото разкривало, че г-н Хътчинс се е маскирал като бездомник, за да изпита добротата на хората около себе си, и Луис е издържал този тест с отличие.

Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот.

Източник: Поничка