Бях на 5, когато майка ми ме изостави. Вече съм възрастна жена с подреден живот – съпруг и три прекрасни деца. Но имаше момент, в който никой не се нуждаеше от мен и си мислех, че ще е завинаги.
Мнозина казват, че изобщо не си спомнят детството, а само някои фрагменти. По принцип и аз не помня всичко, но има моменти, които не са изтрити от паметта ми дори след десетилетия.
За това, че баща ми ме изостави, разбрах едва когато пораснах. Тогава вече ходих на училище, но си спомнях и си спомням сега за майка ми, която един ден ме изостави насред магазина.
Стигнахме до магазина, спомням си, че бях много гладна. По някаква причина мама не ми купи нищо тогава. Скара ми се. Тогава я помолих да ми купи поне една кифличка с маково семе, която се перчеше на витрината.
Майка ми ме погледна в очите, имаше зъл поглед. На раздяла ми подхвърли фразата: „Ти съсипа целия ми живот“.
А после ме сложи на една пейка до витрината за сладолед и ми каза да я изчакам. Тя си отиде и не се върна този ден.
Тогава един непознат все още мъж, който две години по-късно ме взе в семейството си, ме заговори. Кифлата с маково семе, която ми купи, никога няма да я забравя.
Ядох я и плаках. Тя беше едновременно сладка и солена от сълзите ми. Но оттогава не харесвам тези сладкарски изделия, те ми напомнят на това какво трябваше да „изям“ в живота си.
Животът отново блесна с цветове, докато чаках пристигането на новите ми баща и майка в приюта, дори се чувствах почти щастлива. Опитвах се да повярвам, че ще ме отведат. Няма да крия, че чаках и майка си.
Тя дойде няколко месеца преди да ме вземат от новото ми семейство. Помня и този разговор. Тя не поиска прошка, заваляха упреци към мен. Жената, която е моя майка, се опита да ми обясни постъпката си. Нейната кариера, нейният живот, едва ли не аз съм ги съсипала.
Когато родила, не предполагала, че ще остане сама с детето, без работа и без пари. И фактът, че сега съм в приют и други „извънземни“ хора ще ме вземат, е само нейна заслуга. За този живот трябва да съм й благодарна.
Защото е можела да ме остави до себе си и да ме обрече на гладно и студено съществуване. А така всяка от нас ще има живот, някакъв там живот, но ще го има. Тя очакваше благодарност от мен. За тези думи узрях едва сега. Тогава исках да плача и да я моля да остане.
А сега искам да й кажа:
Благодаря ти, жено, че ме научи да ценя семейството. За това, че ми даде шанс да бъда човек. За това, че ми даде възможност да израсна сред прекрасни хора, които са готови да защитят едно бедно и изоставено дете с цената на живота си.
За онези хора, които никога не са се предавали и са обичали не заради нещо, а въпреки. Благодаря ти от все сърце.
