Бях усвоила играта на любов до съвършенство. Но не бях усвоила правилата на живота – че каквото правиш, ти се връща и винаги плащаш цената на стореното от теб. Винаги!
Омъжих се – нито рано, нито късно, мисля си. Бях на 25. Направих го, защото не исках да се прибирам в родния си град – мъничък и скучен. Друго си беше да остана в Пловдив.
Там нямаше как, като отивам до магазина или на път за работа да срещна поне 10 познати, които да ме разпитват за живота ми. Ох, как мечтаех да живея някъде, където почти никой не ме познава и където няма как родителите ми да разберат например какво съм правила в училище, преди още да съм се прибрала вкъщи.
Гаджето на приятелката…
Става дума за Георги. За онова високо тъмнооко момче, с което ме запозна една от приятелките ми от училище. Те бяха гаджета, но това само събуди още по-силно желанието ми да го покоря. А и на него явно му харесваше да флиртува зад гърба на приятелката си с нейна приятелка.
И така, малко на шега, Георги започна да се вижда и с мен, докато все още беше с Яна. А аз се виждах с когото пожелаех. И не криех това от никого. Георги знаеше, че не е единствената ми голяма любов, но пък и той не беше свободен, нали?!
Всичко се връща
Един ден Георги видя, че слизам от колата на едно момче, изчака той да си тръгне, повика ме и каза, че иска да говорим. Обясни ми, че това не може да продължава така. Не искал да ме дели с други, че той вече не може и да си представи да докосва друга жена освен мен…
И ей такива неща, предложи ми да се раздели с Яна и да заживеем заедно двамата. Аз харесах идеята, най-вече защото това означаваше, че ще имам къде да живея, ще спестя от наем и… знам ли, допадна ми идеята да заживея с гаджето на онази нафукана Яна.
Заживяхме заедно, но след няколко седмици на мен взе да ми доскучава, исках повече разнообразие и по-силни емоции. Осъзнах го, когато видях Милен – един от бившите ми приятели, с когото навремето доста добре се забавлявах. Срещнах Милен на улицата съвсем случайно един ден. Седнахме да пием кафе в едно заведение, поотпуснахме се и… отидохме в квартирата на Милен.
Това, което се случи, беше забавно и освежаващо. Повторихме го след две седмици пак и… започнахме да се виждаме, когато ни хареса – така, за удоволствие, без никакви ангажименти.
След това започнах да се виждам и с други приятели и… постепенно се върнах към стария си начин на живот. И се изнесох от апартамента, в който живеехме с Георги. Изнесох се един ден без предупреждение, оставих му бележка, в която пишех, че не искам повече да живеем заедно. Толкова.
Неочакван обрат…
Докато следващия месец не се оказах бременна. Тогава се стреснах. И се върнах при Георги. Щом разбра, че чакам дете, той ми предложи брак. Аз приех и така станахме семейство. Без да съм лудо влюбена, без да вярвам в единствения мъж или в съвършената половинка. Омъжих се, защото така ми се видя най-правилно тогава, пък и най-лесно. А и защото иначе трябваше да се върна в онова малко скучно градче, откъдето съм родом…
Година след като се роди Емануил, отново бях бременна и отново с момче. Оказа се доста трудно да се съчетават грижите по двете малки деца с домакинството, нямах никакво свободно време. А Георги все работеше, беше много амбициозен и често оставаше до късно в службата си. Или може би просто не бързаше да се прибира при изнервената жена и двете деца, които и за минутка не заставаха кротки. Кой знае! Аз със сигурност не бях приятна компания тогава. А и как да бъда, като по цял ден се занимавах с децата и дома, нямах не само свободно време, но и почти нямах спокойна минута. Само чаках Георги да си дойде, за да започна да му се оплаквам.
Но… трябваше да си платя.
Може би и вие вече сте си задали въпроса кой е бащата на Емануил. Дали е Георги, или някой от другите ми приятели. Смятах, че това не е важно. Можеше и да е, можеше и да не е Георги. Казвах си – какво, всеки прави грешки, била съм млада, не съм го направила нарочно…
Всъщност и до днес не зная кой е бащата на Емануил и едва ли ще разбера някога. Все още всички вярват, че е Георги – и бащата, и синът, и близките ни.
Но дали има значение, след като Георги така или иначе престана да се грижи и за Емануил, и за по-малкия му брат Виктор… Не защото смята, че не са негови синове. Не, просто една вечер – тогава децата бяха съответно на 4 и на 2 години, се прибрах вкъщи и заварих бележка. Съвсем кратка, подобна на онази, която аз бях оставила преди години на същата тази маса…
Пишеше: „Подадох молба за развод. Между нас просто не се получава.“
И се разведохме. Аз вече трябваше съвсем сама да поема грижата за децата. Баща им плащаше издръжка, която не стигаше почти за нищо. Поне ни остави апартамента – да живеем в него, докато децата станат пълнолетни.
А Георги все пак се ожени… за Яна. И сега чакат първото си дете.
Росица М.
Историята е публикувана в“Журнaл“
