Добрият български чичо за всички сирачета на Африка (Снимки)

Даниел Делибашев от две години е доброволец в сиропиталища, разбра Ко4

За едни Африка е континентът, който прилича на конска глава, за други е дестинация за приключения, а за Даниел Делибашев Африка е кауза. Той е израснал в доспатското село Црънча. От 20 години живее в София, но не къса силната си връзка с родния край. Завършил е финанси и банков мениджмънт и голяма част от трудовия му стаж до момента е в банковата сфера. След едно мечтано пътуване до Африка през 2017 г. обаче решава да се занимава с нещо много по-полезно – фондация “Усмивка за Африка”, с която набира средства за подпомагане на сирачета в Африка.

Идеята за тази фондация се появява спонтанно. “Няколко седмици преди да замина за първи път през 2017 г., споделих, че ако някой иска, може да подпомогне децата там, най-вече с пари, тъй като не мога да нося много и тежки неща. Доста хора откликнаха тогава, а и след като видях ситуацията там, знаех, че моята помощ ще продължи. Едната причина беше, че така дейността ще бъде по-прозрачна и официална. Така се надявах тя да привлече повече хора, които да подкрепят тази кауза. Другата причина е, че по този начин ще мога да набирам дарения и от компании, неправителствени организации и др.”, разказва Делибашев.

Желанието да замине за Африка се корени още в детството му. Тогава гледа много филми за Африка и така добива не само представа какъв е животът там, но и започва да мечтае един ден да може да помогне, дори и с малко. Заминава за първи път през 2017 г.

Селфи с малките приятели от Африка, които винаги го чакат с нетърпение. СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

“Бях доброволец в сиропиталище в малкото селце Туту, Гана. През април 2019 г., след като отново посетих сиропиталището там, се отправих към Уганда. Целта и в двете държави беше да се запозная с проблемите и нуждите, които имат децата, и да търся начини да подобря живота им. Успях да обиколя и да прекарам време с деца в сиропиталища, детски градини, училища. Бях и в институт, в който вече пораснали, могат да се сдобият не само със знания, а и с реални професии – шивачки, готвачи, фризьори и др., с които да имат сносен за техните стандарти живот”, разказва добротворецът.

Децата там вече го наричат Чичо Дан. Според него животът може да се сведе до две неща – такива, които правят е такива, които не правят хората щастливи.

“Най-вече това важи за децата в сиропиталищата, които, ако са живи и здрави, имат храна и покрив. Значи нямат за какво да се оплакват, защото имат повече от много други деца като тях. Най-голяма и истинска радост може да се види там, където тя е най-малко обвързана с материалния свят”, обяснява Делибашев. Дните му там минават заедно с децата. Включва се във всички дейности, с които те са ангажирани. Всекидневието в африканските сиропиталища започва в 4-4,30 ч сутринта, когато една част от децата чистят, а друга се захваща с пренасянето на вода от извори в гората. После момчетата и момичетата са заети с чистене, готвене, пране, та чак до бъркане на бетон и правене на тухли. Делибашев обаче не пропуска да се включва активно в заниманията в училище, игрите, песните, танците, които обикновено свършват чак преди лягане.

Всеки ден децата от тези сиропиталища носят вода с километри. Когато е там, Делибашев им помага.

“Най-хубавото нещо, което човек може да даде на децата, не са нито дрехи, нито храна, нито помощта в работата, нито игрите или подаръците, които им оставя, нито уроците… Най-ценното е времето, което отдава на тях, вместо да е на много други места и с други хора, вниманието, което им отделя, за да предизвика усмивките на лицата им, или за да избърше сълзите от очите им, любовта, която им дава, поставяйки тяхното щастие пред своето. Това са неща, които децата не са получили от собствените си родители, но получават от някой напълно непознат, а тези спомени и емоции оставят много повече от каквито и да било материални придобивки”, казва той. Но това, че помага на децата в Африка, съвсем не означава, че не помага и на българските.

Делибашев се включва и в игрите на децата.

“И това го правя много по-отдавна, макар и в по-малки размери. Мечтата ми от дете е да помагам на деца точно в Африка. Все още не съм намерил първоизточника на отговора на въпроса – защо едно дете е решило така и защо един ден е поело към реализирането на тази мечта.” Истината е, че иска да накара хората да се замислят: „Ако Даниел отделя толкова време, средства, усилия, за да отиде да помогне на деца в Африка, аз защо да не отделя дори един ден в годината, за да помогна на деца тук”, казва Делибашев.

Докато бил в Африка, му липсвали много неща – близките, прохладата, храната, леглото, всички удобства, с които сме свикнали тук. Но неглижирал тези липси и се стараел да ги остави на заден план и да се наслаждава на времето с децата там. Защото знаел, че ще му липсват, когато се прибере тук. Така и станало.

“Липсваха ми децата. Времето с тях. Емоциите покрай тях. Начинът, по който се чувства човек покрай тях. Щастието и удовлетворението, с което го даряват. А това е още по-силно, когато знам, че те са взаимни, виждайки усмивките на лицата им и чувайки от тях думите на тръгване “Остани още ден или поне няколко часа”, “Отиди в България, виж близките си, свърши си нещата и след седмица пак ела”, спомня си той. След като вижда как живеят децата там и че им липсват дори елементарни битови приспособления като моливи, острилки и четки за зъби, решава да организира тук кампания за събиране на такива неща.

Така само в рамките на 2-3 седмици успява да събере 2 големи пълни куфара с подаръци за африканските дечица – 1 лаптоп; около 700 химикалки и също толкова молива, няколко комплекта флумастери и цветни моливи, острилки, футболни топки, близо 200 четки и пасти за зъби, разни дреболии като сапуни от българска роза, игри и др.

“В сиропиталищата оставих и по един български флаг, за да им напомня за мен и хората, които са им дарили тези неща”, разказва Делибашев. В момента събира само финансова помощ за подпомагане на деца в тези страни.

“По-конкретен проект, който скоро ще осъществим, е “Лека нощ”. Целта е да се подсигурят матраци, чаршафи, одеяла, възглавници, балатум в спалните за 70 деца. В момента те не само че спят на земята на дунапрени, които са в окаяно състояние, но при голяма част от тях това е единственото нещо, което ги дели от голата пръст. Освен че нощите понякога са студени, като добавим и вятъра, минаващ през дупките по стените, децата направо замръзват вечер. Донякъде ги спасява това, че в спални в размер 10 кв. м спят по 25-30 деца, така че когато са едно върху друго, успяват поне малко да се предпазят от студа.

Следващият проект най-вероятно ще е свързан с подобряване на снабдяването и съхранението на вода, тъй като това е основен проблем навсякъде.

В тази насока вече има значително подобрение в Гана, така че този проект ще бъде насочен изцяло към Уганда”, разказва той. Делибашев дори обмислял да осинови някое от тези дечица. “Макар че са там, за мен те са си като мои деца и без официално осиновяване. Е, по-скоро съм им като чичо и точно затова повечето ме знаят като Uncle Dan (Чичо Дан – б.а.). Неслучайно съм спечелил тази титла, най-вече заради държанието и отношението ми към тях – човек, който е готов и прави всичко, за да ги зарадва, и с който могат да лудуват и правят лудории без притеснения и страх”, казва с усмивка той. А сега е в процес на издаване на книга, в която описва преживяванията и емоциите си от пътуването в Гана през 2017 г.

Така малките африканчета си набавят вода за пиене и хигиенни нужди.

Така спят сирачетата от дома, в който Даниел е доброволец. Затова сега набира средства с инициативата „Лека нощ“.