Събрах близки роднини на пикник с барбекю. Решихме да отидем до едно място недалеч от къщата на майка ми – красива поляна с езеро и малка гора.
През детството и юношеството си обичах да ходя там сред ароматни билки и диви цветя, да плувам в езерото. Като пристигнахме видях, че на много места имаше захвълрени всякакъв тип пластмасови боклуци и грозни следи от огнища. Бях толкова разочарована!
Едва намерихме повече или по-малко чиста поляна близо до езерото, като почистихме, за да можем да седнем и да запалим огън в мангала. Пържолите станаха вкусни, но гледката на любимата ми поляна ме потискаше – всичко е толкова мръсно, нещастно… Езерото ще се превърне в блато.
Още от самото начало помолих роднините си да не хвърлят боклук в тревата и храстите, а да го събират в специална торба.
Аз много съжалявах за поляните. и наистина бях възмутена силно, как могат да замърсяват мястото, където самите те отиват да почиват. На сто метра от изхода на поляната има контейнери за боклук – наистина ли е толкова трудно да се стигне до там?
Когато бяхме на път да си тръгваме, открих, че никой не държи торба с боклук. Започнах да питам къде е и майка ми каза, че вече е изхвърлен… Бях изненадана:
– Как така изхвърлен, къде?
– Там, в тръстиките. И какво, ние ли сме най-праведни!? Всички хвърлят там! “
Вече бях на ръба да използвам нецензурен език.
Но беше невъзможно да се поправи стореното- боклукът беше забит в тръстиката, осъзнах голямата истина: те заслужават така да живеят. Те заслужават счупения асфалт, уличните лампи без крушки, мръсните улици, миризливи реки, престъпно правителство, малки заплати и пенсии.
Не им пука за себе си, така че защо правителството да се грижи за тях? Те не уважават себе си – кой ще ги уважава в замяна?
Не е правителството, което замърсява улиците и разбива детските площадки. Не е президентът, който краде електрически кабели и жици. Вече не вярвам на оплакванията ви. Селяни, вие сами сте създали ада и живеете в него!
Променете себе си, след което изисквайте различно отношение към вас.
Източник: Petel
