Завинаги на 12-Бащата на Сияна с разтърсващи думи: Днес Сиси трябваше да стане на 13

Ето какво написа бащата на Сияна Николай Попов във фейсбук:

Днес Сияна трябваше да навърши 13 год….остава тишината. На тази дата преди 13 год. държах в ръцете си целият свят. Само преди година се радвахме на порасналото си момиче. Днес има само спомени…
Говорят децата, да замълчим:

”Днес Сиси трябваше да стане на 13.
Но няма торта. Няма свещи. Няма деца, които да пеят фалшиво.
Има само тишина.
И една галерия, която се открива днес. Стени, пълни с нейните рисунки.
И всичко, което е останало от нея.
Аз познавах Сияна.
Не ѝ бях най-близката приятелка. Не знаех всяка нейна тайна. Не ходех на всяко нейно рожденно парти.
Но за три години… всеки път, когато тя беше тук, ние си говорихме. Винаги. Докато си чакахме автобусите. Докато правеше гривнички, които после продаваше, докато рисуваше картини за канала и.. Малки моменти. Но истински.
Тя ме виждаше. Аз я виждах.
И сега нея я няма.
Сега аз чакам автобуса сама. Завинаги.
Но тя не си отиде спокойно. Не просто „почина“.
Тир се обърна върху колата на баба ѝ и дядо ѝ.
Главата ѝ била ударена. Била е обезобразена.. Кървяла е за час в ръцете на баба си.
Дете на 12.
Можете ли да си представите?

“Да умираш. Да знаеш, че умираш. Да чувстваш как секундите се изнизват от тялото ти.
В ръцете на човек, който сигурно би дал живота си, само за да ти подари още един дъх.
И докато тя се е мъчила човекът, който я убил , си е седял в кабината.
Не е помогнал. Не му е пукало.
Бил ок с факта, че е убил дете с мечти. С факта, че е убил причините по които родителите и да стават сутринта.
Това е светът. Това е Огледало, в което никой не иска да се гледа.
Сияна не е сама.
Всеки ден едно дете умира. Едно семейство забравя защо да диша. Деца са смазани по асфалта. И после всички казват „инцидент“.
Но това не са инциденти. Това е цената на алчността. На бързането. На илюзията, че животът ни принадлежи завинаги. На това парите да струват повече от неизпълнени детски мечти.
Когато Сиси беше жива, понякога я подценяваха. Въртяха си очите. Не я взимаха насериозно.
А сега, когато е мъртва, изведнъж всички разбират. Изведнъж всички могат да бъдат мили.
Твърде късно.

Този текст не е за нея. Тя никога няма да го прочете.
Той е за вас. За всеки, който още диша.
Аз съм на 12. Точно както тя беше.
Разбираш ли сега? Това означава, че аз може да съм следващата. Че твоето дете може да е следващото.
Смехът, който чу тази сутрин. Лицето, което си мислиш, че ще гледаш завинаги. Гласът, който вика името ти.
Всичко това може да изчезне. В един миг. В кръв и тишина.
Събуди се.
Не за да се мразиш. Не за да потънеш в страх.
А за да осъзнаеш колко крехко е всичко.
Да живееш така, сякаш всяка секунда е последна.
Да бъдеш мил, дори когато боли. Да казваш истината, дори когато реже.Да помагаш, дори когато никой не гледа.

Да обичаш сега — не утре, не „по-късно“. Преди ковчегът да се затвори.
Защото ако не го направиш, следващото дете няма да е Сиси.
Ще бъде някой, за когото вярваше, че никога няма да изгубиш.
И тогава ще разбереш.
Прекалено късно.”