Дългогодишният треньор по художествена гимнастика Нешка Робева направи равносметка не толкова на отличията, колкото на цената зад тях.
Под нейно ръководство България печели 294 медала от световни и европейски първенства и олимпийски игри – постижение, което я утвърждава като една от най-успешните фигури в историята на спорта у нас.
„В спорта, както и в живота, няма нищо по-страшно от посредствеността“, заяви Робева пред БНР.
По думите ѝ по-опасен от отказалия се талант е „посредственият, който вярва, че е гений“.
Тя коментира и съвременната обществена среда, в която, според нея, самочувствието често изпреварва реалните качества. „Имам чувството, че ни облъчват от сутрин до вечер с глупост“, каза още треньорката, като подчерта, че най-уязвими са децата – заради леснотата, с която талантът може да бъде пропилян без дисциплина и труд.
Въпреки впечатляващата статистика, Робева призна, че не помни медалите като отделни триумфи. „Не си спомням много състезания. За мен състезанието винаги е било нещо ужасно – пълна мобилизация“, посочи тя.
Спомените ѝ са свързани не толкова с подиумите, колкото с процеса – тренировките, смеха, характера на състезателките. Сред имената, които открои, е това на Лилия Игнатова, която определи не само като шампион, но и като артист и ярка личност.
Робева разказа и за емблематично съчетание по музика на Жак Брел – композиция, възприемана като рискована за времето си. Години по-късно, по време на посещение в Япония, я питат какво послание е искала да отправи чрез нея.
„Когато правиш танца, ти не искаш да кажеш нещо. Ти просто вграждаш душата в музиката“, обясни тя.
По думите ѝ реакцията на една треньорка – „През цялото време плаках“ – е била най-ясното доказателство за силата на изкуството в спорта.
Според Робева спортът не е самоцел и не бива да бъде затворена система.
„Спортът се прави за хората“, подчерта тя. В нейната философия големият спортист е герой не единствено заради победите си, а защото показва посока – че дисциплината, трудът и самонадскачането имат смисъл.
На финала на разговора тя обобщи с кратка, но категорична позиция: „Въпреки всичко… ни има. И пак ще ни има.“
Думи, които звучат едновременно като инат и надежда – и като продължение на една епоха, оставила траен отпечатък в българския спорт.