В турската историография има тенденция да се гледа на превземането на Балканите като на „благодат за местните народи“.
Коментар на проф. Николай Овчаров:
Представям само една малка част от антибългарските тези на нидерландския историк Махиел Кийл, които за съжаление намират доста последователи и у нас- главно сред хора от неолибералните НПО среди. В тази статия се спирам на една от основните тези на автора, касаеща най-драматичната страница от българската история – османското завладяване през XIV в. В увода към българското издание от 2002 г. на издадената през 1985 г. на английски език книга “Изкуство и общество в България през турския период” Кийл отбелязва, че пише “с много обич към България и нейния народ”. Дали обаче наистина е така?
Червена нишка в повествованието на нидерландеца е как османците създават през XIV в. империя, позволила на българската християнска култура да съществува и просперира. Обратно – с възстановяването на българската държава през XIX в. високото османско изкуство е потъпкано и унищожено. Друг лайтмотив в цялата книга е за слабото развитие на българската култура и изкуство преди нашествието, което предопределя и ниското им ниво по време на османския период.
“Присъдата” на Кийл за българския народ е еднозначна: “скромен, смирен, най-лош в сравнение с всички останали хора на Балканите; с малък, ако не почти никакъв автентичен принос, и внос на всичко хубаво отдругаде.” Неговата “любов” избуява именно в разказа за османското нашествие. Нидерландецът направо се подиграва със случилата се в края на XIV в. национална трагедия и нарича насмешливо изследванията на българските учени “теория на катастрофата”.
“Станало е почти клише всички проучвания, свързани с годините на османското владичество, да припомнят ужасите на завоеванието с неговите уж драматични разрушения.” В книгата си Кийл се гаври и с използваните от наши класици като Вазов понятия “иго” и “робство”.
Съвсем друго е отношението на нидерландеца към турската историография.
С вълнение той разказва за “потомците на господствалата векове наред империя, разпростряла се на три континента”. Ето защо турският “подход е доста по-многопластов и не така еднолинеен, както при българите, ограничени в тяхната мисъл и действие от малката си планинска страна.”
Според Кийл, неговите български апологети и турските историци, в навечерието на завоеванието балканските народи се намират в “ужасна разруха”, причинена от междуособиците между тях. Страшна е обрисуваната картина на беззаконията, на които са подложени българи, гърци и сърби от собствените им управници. Те пъшкат от ужасите на непрекъснати войни и тегобите на непосилни данъци. Огромни територии са напълно обезлюдени, а които не са избити в сражения, загиват от бушуващата чума.
Османците само се възползват от ситуацията. Ето защо българите въобще не са изтикани масово от плодородните равнини, както се твърдяло неправилно. Турците не са взели най-добрите земи, за да оставят планинския пущинак за обработка от бегълците, които те са прокудили. Моделът на колонизация, казва Кийл, по-скоро се определял от фактора на образуваното след междуособните войни “свободно място”.
По този начин “турците донасят траен мир на тези земи – пише нидерландецът, – застрояват ги отново и там където е необходимо, отново ги заселват. Така в турската историография се забелязва тенденция да се гледа на завоеванието по-скоро като на благодат, отколкото като на трагедия за балканските народи. Или както казва известния историк Узунчаршалъ, като “освобождение от жестокостите на собствените им господари и връщане към ред и справедливост.”
В книгата си Кийл се опитва да покаже колко са толерантни османците и как отнемат само някои от църквите за джамии, докато останалите великодушно оставят на християните. Естествено вземат най-хубавото – примери от София, Охрид, Солун и др. В по-късни времена завоевателите пък измислят различни претексти за конфискация. Същевременно според законите на шериата на християните не е разрешено да строят нови църкви, а само, и то при определени условия, да ремонтират старите.
Нататък Кийл пояснява:
“Подобни църкви-джамии са свързани обикновено със завладяването на града и символизират победата на исляма. Затова те са наричани “Фетхие Джами”, т. е. “Джамия на победата”. Значението им е по-скоро политическо, отколкото религиозно.” Тук напълно ще се съглася с нидерландеца, виждайки как през 2020 г. Ердоган се обявява за наследник на султан Мехмед Фатих (Завоевателя) и превръща отново в джамии древни църкви, на които Ататюрк е дал статут на музеи.
Заключението в края на първата книга на Кийл е очаквано. Българската култура от османския период е най-слабо развита на Балканите, защото такава е била и преди, по време на Второто царство. Където пък има някакви постижения, като например Черноморието, то това се дължи на други народи, живели по тези земи. Именно Османската империя осигурява на българите просперитет и възможност за развитие, които обаче те не признават. Причината е в “дивия” български национализъм, който не е култивиран и цивилизован като у гърци и сърби. Няма съмнение, че “Изкуство и общество в България през турския период” е еманация на антибългарски дух, какъвто рядко се среща дори и сред най-заклетите врагове на нашия народ през вековете.
КИЙЛ НАРИЧА БЪЛГАРИТЕ „НАЙ-БЕЗКУЛТУРНИЯ НАРОД НА БАЛКАНИТЕ“
Човек би могъл да очаква, че в публикуваните през 2005 и 2017 г. сборници със статии на Махиел Кийл ще има някаква корекция в позициите му. Нали омразната БКП и инициираният от нея “Възродителен” процес са останали далеч в миналото? Нищо подобно! Още в началото на сборника от 2017 г. “България под османска власт. Събрани съчинения” нидерландецът е категоричен, че турското завоевание е носител на култура за България, а не “катастрофа”, както го представят българските историци.
В това отношение е характерна статията за важната летопис “Огледало на света” на ранния османски историк Мехмед Нешри, където най-подробно е отразено завладяването на българските земи. Целта на тази работа е да генерира доказателства, че епопеята на падането на България под османска власт не е така героична, както е представена в “националистическата” версия на българската историография. В такъв вид тази представа била използвана за целите на пропагандата при социализма (!?).
Още в началото Кийл въобще подлага на съмнение българския характер на нашата държава през последната третина на XIV в. Според него тогава тя е разделена на три части. Едната от тях е добруджанският деспотат, създаден от турци – християни-гагаузи. Останалите две части са под управлението на династията Шишмановци, които по произход пък били тюрки-кумани. Предишната българска династия, тази на Тертеровци, пък произхождала от тюркското племе кипчаци.
В статията Кийл се опитва да ревизира “линията на партията” в представянето на “героичната съпротива” на българите срещу османските “поробители”. Според него почти всички градове и крепости на Шишманова България са се предали без бой. Последните проучвания обаче ясно и категорично представят българският владетел като един от най-последователните борци на Балканите срещу османската напаст.
ПРОФ. НИКОЛАЙ ОВЧАРОВ
Жалко е, че и днес възгледите на Кийл намират привърженици у нас. Така например за мен е необяснимо как сборникът от 2017 г. е представен не някъде другаде, а в Института по българистика на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, точно срещу многострадалния Царевец. Не знам как е минала проведената на 7 март 2018 г. презентация, но в анотацията е записано, че статиите и наблюденията на Кийл улесняват достъпа на професионалните историци до научните знания!
Автор: проф. Николай Овчаров
