Жена ми беше гневна, а любовникът и спокойно си пиеше. Тогава нервите ми не издържаха. Така започва моята история.
Когато за първи път се чух с Васил по телефона, гласът му звучеше някак си монотонен, почти безразличен. Тогава си мислех само едно: „Наистина ли няма съвест за това, което е направил? Как се справя със спомените си?“ Как е живял преди убийството и как живее сега? Има ли мечти? Така размишлявах, докато чаках срещата с убиеца. Бях сигурна, че ще видя измамник с татуировки и небръснато лице. Но към мен се приближи един необикновен мъж с най-обикновен външен вид.
„Всеки, който разбере какво съм направил, има същия поглед, който имате и вие сега! – започна Васил. – Много хора просто спряха да ме поздравяват, сякаш съм изрод, който размахва наляво и надясно брадва. През детството си имах много приятели. Бях общителен. Но срещах големи трудности с учението и по тази причина баща ми често ме биеше.
Един ден ме преби така, че от лицето ми текна кръв. Беше ме изпратил да взема дърва за печката, които се намираха на няколко крачки от къщата ни. Но аз, като всяко дете, се заиграх по пътя и се върнах след половин час. Не се наложи дълго да чакам наказанието си. Майка ми пиеше и често подстрекаваше баща ми, твърдейки, че съм много лош и глупав. В резултат той ме пребиваше. Не ми беше позволено да плача, защото рискувах да получа още няколко удара.
Никога не съм се оплаквал на никого от родителите си.
Казвах, че съм паднал или съм се сбил. Само двама приятели знаеха, че баща ми ме бие. Но и техните бащи не бяха по-добри. С голяма мъка завърших училище. После отбих и времето си в казармата, а след уволнението ми, се ожених. Родиха ми се двама сина, с разлика от пет години. Живеехме нормално като всички хора.
Аз работех като екскурзовод, а жена ми – в завода. Налагаше се често да отсъствам, а през това време съпругата ми си живееше живота и редовно злоупотребяваше с алкохола. Опитах се да я вразумя, но тя се оправдаваше, че е стресирана от работа и има нужда да разпусне. Веднъж изчезна и се прибра няколко дни по-късно. Измина време. Децата пораснаха, а жена ми продължаваше да се променя, ала не за по-добро. Все по-често заварвах в къщата си цяла компания от непознати мъже и жени, с изключително мръсен външен вид. Гонех ги от дома си, но след няколко дни ситуацията се повтаряше.
Един от тези селяндури посещаваше жена ми по-често от другите. И един ден ги намерих заедно в спалнята ни… Винаги ще помня момента, когато застанах на прага на вратата, все едно беше вчера. Забелязвайки ме, двамата любовници се надигнаха от леглото, облякоха се и се отправиха към кухнята, за да допият поредната бутилка алкохол. Последвах ги. Когато жена ми ме видя, започна да крещи, че за нея аз съм никой. Докато тя ме ругаеше, приятелят й стоеше на моята маса и пиеше водка. Обърнах се мълчаливо и слязох в двора. Взех брадвата от плевнята, върнах се в кухнята и ударих жена си по главата. Любовникът й веднага изчезна някъде.
След това се обадих на съседа и го помолих да извика полиция и линейка. Не знам защо, но бях абсолютно спокоен. После се върнах в апартамента, седнах на масата, изпих чаша водка и започнах да чакам полицията.
Това е всичко. След като излежах присъдата си, един ден срещнах съседа си на улицата и той ми каза: „Винаги си сдържал емоциите си и ето го резултатът!“ Прав е! Но няма как да върна миналото. С малкия ми син нямам връзка. Той не иска да общува с мен. Само веднъж, в деня на освобождението ми от затвора, ме попита: “ Защо я уби? Можеше да й помогнеш да се излекува!“
С по-големия син поддържам добри отношения. Дори и сега, синът ми продължава да се срамува от поведението на майка си. Какъв би бил моят живот, ако не беше това убийство? Може би по-добър, а може би по-лош. Опитвам се да не си припомням миналото, не планирам бъдещето и не мечтая за нищо. Живея само заради посещенията на сина ми. След него остава пустота и мрак.“
Източник: Лична драма
