Младата блондинка се казваше Тина. С нея се запознахме случайно. Това стана преди пет години, през една студена януарска вечер. Студът проникваше през дебелото яке и въпреки него кожата ми беше настръхнала.
От бързане да се прибера у дома на топло, се сблъсках с младото русо момиче на входа на магазина. Тя се стресна и изтърва пакета с покупки. Чу се шум от счупено стъкло. Непознатата клекна и започна да разглежда кое е оцеляло и кое е за боклука.
По лицето й личеше колко е ядосана. Наблюдавах я, после се наведох и се опитах да й помогна, като не спирах да се извинявам. Няколко минути по-късно приключихме. Ръцете на момичето бяха изцапани, а дрехите й – изпръскани с доматено пюре.
Аз бях причината за този гаф, затова казах, че живея на няколко крачки от магазина, вкъщи може да пием кафе, да се стоплим и най-вече тя да се измие и почисти. Не възрази и така, по един каприз на съдбата, се запознах с Тина.
Докато беше у дома, тя ми разказа, че е на 20 години, родена в провинцията. Имала мили и добри родители, всеотдайни, но бедни. Дошла в големия град за да търси по-добър живот, а не била далече и от идеята да намери богат съпруг. Нямала специално образование и предпочитала да работи в някоя богаташка къща. Просто провинциална класика, помислих с досада в първия момент. Но в разговора ми направи впечатление, че момичето говори възпитано и интелигентно. Имаше изразително лице, нежна кожа и красиви ръце. Изглеждаше крехка, но всъщност думите й издаваха сила и решителност.
Очевидно притежаваше всички качества да изпълни намеренията си. На раздяла си разменихме телефоните с уговорката, че някой ден ще пием кафе отново. Обещание, което никоя от нас не изпълни.
Минаха пет години. Отдавна бях забравила за Тина. Веднъж с приятелки се разхождахме в мола, където любимото ми място е магазинът за парфюми. Ароматите ме омайват и ме карат да мечтая за екзотични светове. Отдавна си бях харесала един парфюм, но той беше твърде скъп за оскъдния ми бюджет. Помолих продавачката да ми го покаже – за кой ли път, вдъхнах дълбоко, после го върнах. Едва направих няколко крачки и се сблъсках с млада руса жена.
Извиних се и точно да я подмина, тя ме извика по име. Обърнах се, стори ми се позната, но не се сещах коя е и откъде се познаваме. „Не ме позна, нали? Аз съм Тина.“ Наистина беше тя, но как изглеждаше сега! Модерно облечена, с обувки на висок ток, със скъпи бижута и впечатляващ маникюр. Зад гърба й надничаше усмихнато малко момче. Бях впечатлена. Поздравихме се и понеже не изпихме онова обещано преди кафе, решихме да го направим сега.
Няколко минути по-късно седях срещу нея и с любопитство наблюдавах красивата блондинка и момчето, което седеше на съседния стол. Промяната беше убийствена. Тина забеляза погледа ми и се усмихна: „Видя ли, Жана, все пак сбъднах мечтите си. Месец след нашето запознанство започнах работа в заможно семейство – богати хора, не си знаят парите. Георги, главата в къщата, живееше с втората си съпруга Камелия. Харесвах я, двете си допаднахме и скоро станах дясната й ръка. Заедно с тях в къщата живееха и младите: синът на Георги – Андрей, и жена му Аделина.
Колкото се разбирахме с Камелия, толкова не понасях Аделина. Арогантна, надменна, държеше се с персонала, сякаш сме й роби. С Андрей бяха женени от четири години, но още не искала да забременява, за да не си развали фигурата. Намразих я в момента, в който ме нарече некадърница само защото по навик сложих захар в кафето й. Може би щях да й отговоря, ако не бях срещнала красноречивия поглед на Камелия. Тя все едно ми каза да си мълча. Тогава осъзнах, че ако искам да оцелея в тази къща, трябва да си затварям устата, очите и ушите.
Всъщност никой не харесваше Аделина, дори и собственият й съпруг. Вероятно в началото са се обичали, но сега и той не я понасяше. С времето се бяха отчуждили. Забелязвах, че понякога Андрей ме наблюдава и в очите му има явно желание. Веднъж, докато му поднасях питие, той ме докосна, уж случайно, по гърдите. Стана ми хубаво, нежна топлина се разля по тялото ми. Притеснена, извърнах поглед и видях, че Камелия е станала неволен свидетел на сцената. Вечерта, когато за малко останахме сами, тя просто каза: „Защо не се възползваш от желанието на Андрей? Дай му каквото иска.“ Защо пък не!?
Този съвет се загнезди в ума ми. Още на другия ден се гримирах леко и скъсих униформата така, че да ми се виждат краката повече. Новият ми вид никак не се хареса на властната му съпруга. Крещеше като луда, заплашвайки, че ще ме изхвърли на улицата. Вероятно би го направила, ако не беше закрилата на Камелия. Тя плащаше на персонала и отговаряше за нас. Мълчах и търпях истериите на Аделина, исках пред Андрей да изглеждам жертва. Само два месеца по-късно планът ми успя и докато съпругата му гостуваше на приятелка в чужбина, аз съблазних мъжа й. Оттогава двамата използвахме всеки удобен случай, за да останем насаме.
Нямах търпение да забременея и веднъж завинаги да елиминирам законната съпруга. Не се предадох, докато бременността ми не стана факт. Развълнувано съобщих на Андрей, че очаквам дете от него. Той се зарадва и побърза да съобщи на баща си, че ще става дядо.
За кратко в къщата се вдигна страхотен шум: Аделина плачеше и заплашваше, а мъжът й сияеше. Разводът им мина бързо. С Андрей се оженихме и днес той е щастлив, че му родих син, когото кръстихме на баща му. Толкова е горд! Такива са повечето богаташи, самонадеяни до глупост… Доволна съм, подредих живота си.“
Момчето – безценният наследник, започна да се върти на стола, явно му омръзна да стои на едно място. Тина го успокои, целуна ме на раздяла и двамата си тръгнаха. Няколко дни след тази среща получих пратка по куриер – онзи парфюм, за който толкова мечтаех. Имаше и бележка: „Не се страхувай да вземеш това, за което мечтаеш. В живота успяват само тези, които имат кураж! С обич – Тина“.
Жана
Източник: Лична драма
