Те са тризнаци. Всички ли ще вземете? – попита директорът на дома…

Казвам се Мила, а името на съпруга ми е Сашо. Оженихме се преди 7 години. Сватбата беше пищна и весела. Гостите искрено ни пожелаха любов, взаимно разбирателство и, разбира се, деца. Побързахме за тях веднага след сватбата.

Първата ми бременност беше неуспешна. Ембрионът замръзна в развитието си.  Скърбяхме и продължихме усилията си, но отново всичко се обърка. Втората бременност беше дори по-лоша от първата – извънматочна, а след операцията получих ужасна присъда.

Никога повече нямаше да мога да имам деца. Сега скръбта ни беше неизмерима. Съпругът ми и аз бяхме много притеснени. Започнахме да живеем за себе си, да правим добро.

Но ето че вече наближаваме 30. Имаме всичко необходимо – апартамент, вила, две коли. Два пъти в годината се забавляваме с пътувания в чужбина, но в живота ни има някаква празнота.

Сашо пръв заговори за осиновяване.

— Мила, може да си вземем някой от детски дом? Всички имат деца. Всички говорят само за колички, тротинетки и карикатури. Аз също искам да отгледам дете.

— Мислех си за това, но някак си се страхувах да ти го предложа. И кого искаш? Момче или момиче.

— Няма значение, но по-скоро момиче. Искам да я отгледам като принцеса.

Съгласих се. Започнахме да събираме документи. Нашите материални показатели позволиха много бързо да получим разрешение за осиновяване. И тогава дойде този тържествен ден, когато отидохме да видим децата в дома.

Не сме разчитали на новородено – трябваше да чакаме много. Но пък имаше много пораснали деца. Когато пристигнахме, децата играеха на детската площадка.

Застанали на разстояние започнахме да ги гледаме. Изведнъж усетих, че някой ме дърпа за подгъва.

Погледнах надолу и видях русо момиче със забавни лунички. Изглеждаше на 3-4 години. Тя се усмихна и ме попита: „Лельо, ти случайно да не си майка ми?“ Сърцето ми почти спря. Дори не знаех какво да й отговоря, но сълзите издайнически потекоха от очите ми и думите сами паднаха от устните ми: „Да, скъпа моя. Татко и аз дойдохме за теб.“

Саша взе детето на ръце и отидохме при директора на детския дом. Името му беше Алексей. Като видя това момиче в ръцете ни, той поклати отрицателно глава с някакво съжаление и помоли учителя да вземе детето, а той ни заведе в кабинета да поговорим.

— Знаете ли, сложно е. Това момиче не е само.

Прекъснах го: Какво от това? Да вземем и двете. Брат ли има?

— Не. Има две сестри. Те са тризнаци. Всичките ли ще вземете?

Със Сашо замигахме на парцали заедно. Три еднакви принцеси. Истина ли е това? Родителите ли са ги изоставили?

– Майка им е наша ученичка. Беше доста млада, когато забременя, а й се пафнаха три наведнъж. Така че тялото й не издържа. Децата бяха спасени, но тя почина. Никой не ги взе като бебета. Кой има нужда от три наведнъж? И не можете да ги разделите.

— Искаме ги! – каза уверено Сашо. Да тръгваме. Покажете на всички. Как се казват?

— Ники, Вики и Мики.

Забързахме към момичетата. Веднага се отнесоха към нас като към своето семейство. Бомбардираха ни с въпроси и истории.

След няколко дни отидохме петимата да си избираме нов голям апартамент. В крайна сметка, с вече голямото ни семейство, имаме нужда от много пространство.