– Г-н Русев, влязохте в историята на „Последният печели“ по Българската национална телевизия като шампиона с най-много успехи. Накрая се отказахте сам, без да сте загубили. Какво е чувството след 34 победи в една от най-гледаните телевизионни игри у нас?
– Чувствам се великолепно, макар и чувствата ми да са леко смесени. Успях да докажа себе си в тази прекрасна игра, но в същото време ми е малко мъчно, че няма да мога да продължа. Всяко нещо има начало и край и избрах да дам почивка на себе си и зрителите.
– Мнозина вероятно ще кажат, че не могат да ви разберат как е възможно да се откажете, когато сте на върха. Не съжалявате ли, че го направихте?
– Съжалението е една много малка нотка. В края на краищата при мен надделя здравият разум. Като се замисля, всяка следваща игра можеше да ми е последна. Победата не бива да бъде самоцел – искам да побеждавам, когато имам класни играчи срещу себе си и силна конкуренция. Така мога да се докажа. Разбира се, че съм имал и такива съперници, но в последните игри бяха твърде малко. И в един момент реших, че трябва да спра.
– В предаването заявихте, че натрупаната умора и желанието да посветите повече време на учениците си също имат съществен принос за решението ви да спрете участието си.
– Да, така е. Снимките на предаването са много изтощителен процес. Това са 34 участия, като всяко издание отнема повече от един час. Искам да имам време за по-пълноценна работа с учениците ми, тъй като трябва да се подготвям с уроците и да правя тестове и задачи. Не искам да правя компромис с работата си и професионализма на учител.
– Чувствате ли се най-умният човек в България?
– Не, не се чувствам. Би било много нескромно да кажа нещо подобно. За мен е важно животът да се живее умно, а не да знаеш колко точно метра е висок Еверест.
– Ако трябва да върнем времето назад, има ли победа, която се е запаметила в съзнанието ви? Може би първата или 26-ата, с която задминахте Димитринка Илиева във вечната класация на предаването за най-много успехи.
– Срещнах над 100 съперници и се оказах победител в тези битки. Помня първия, над който трябваше да се наложа – Георги Шопов, с 4 победи, също учител, също историк, от Пловдив. Тази първа победа като че ли ми остана най-скъпа. Тогава още не бяха толкова уверен в собствените си сили и не знаех какво точно да очаквам от играта. Не знаех колко съм способен, да не кажа добър, макар че не искам да звуча нескромно. 26-ата победа със сигурност я помня, защото беше рекордна и имаше голямо вълнение. 27-ата победа посветих на моите ученици – имам клас, на който съм класен ръководител, и те са точно 27 души. Тогава излязох с една специална тениска, на която имаше снимка с моите ученици. Тази победа също беше много емоционална и тогава за малко да бъде победен от Бояна от Велико Търново. Но все пак успях да спечеля. Последната победа вчера също помня, както и юбилейното издание за Деня на будителите, което беше 35-ата ми игра.
– Усещам гордост у вас, когато заговорите за вашите ученици. Какво ви казваха, докато победите се трупаха една след друга?
– Много ми се радват и станаха големи фенове на „Последният печели“. С моята игра исках да покажа, че техните учители са способни хора и могат да се гордеят с тях. Ще се радвам, ако поне малко съм ги накарал да започнат да слушат добра българска музика, която се пуска по Българската национална телевизия. Знаете, че младото поколение слуша друг тип музика, която не се пуска по телевизиите. Дано да съм култивирал в тях навици да слушат хубава музика. Да разбират от истинските и стойностните неща.
– Освен учениците ви много хора, които не ви познават, също започнаха да ви симпатизират. С победите ви се превърнахте в явление. Как приемате това внимание към вас?
– Не съм от тези, които вирват нос или се правят на недостъпни. Разпознават ме по улиците, поздравяват ме. Радвам се на всички, радвам се дори когато има малко хейт, иначе няма да сме истински българи. Тази слава е временна, много добре го осъзнавам и не съм я търсил. Идеята е да оставим диря след себе си, да може да посочим посоката и пътя, за да могат други да вървят по него.
– Участвали ли сте в други подобни телевизионни предавания?
– Играх в „Стани богат“ преди много години. Тогава бяха доста млад и стигнах до въпрос за 5000 лева. Това беше преди 21 години и Ники Кънчев беше водещ. Имах два жокера, но не можах да се справя с въпроса. Питането беше кое дърво оцелява по време на ядрения взрив в Хирошима през 1945 година. Историк съм и много добре знам какво се случва тогава на 6 август, но нямах представа за дървото. Отговорите бяха кестен, евкалипт, бадем и гинко. Започнах да се чудя и реших, че е гинко, но ми се стори много очевидно. Евкалипта го изключих, защото расте на друг континент, и ползвах жокер 50 на 50. Останаха гинко и бадем. Обадих се на приятел, но не можа да ми помогне. Накрая казах бадем, а се оказа гинко.
– Кои области на познанието в „Последният печели“ ви бяха най-интересни и лесни за отговаряне?
– Естествено е най-много да обичам историята. И не ми беше приятно, когато ме изпреварваха на исторически въпрос, защото в предаването трябва и да си бърз. Много обичам и географията. Също така и спорта, не футбола, а спорта. Знам доста неща за лека атлетика и плуване и спокойно мога да бъда гост-коментатор в някое спортно предаване. Мисля, че футболът е малко повече фаворизиран от зрителите. Имаме прекрасни български спортисти, които заслужават много повече уважение, отколкото тези наши футболисти, които не показват нищо.
– Кои сфери ви затрудняваха?
– Тези, които ми бяха трудни, са трудни на всички. Това са оперна музика, балет и т.н.. Все пак успявах да се справя и с тях – имах верен отговор за 80 точки за мюзикъл. Но като цяло, ако може някой друг да отговаря на тях.
– Как се чувствахте в компанията на водещия на предаването Орлин Горанов. Много участници споделят, че неговото присъствие има огромен принос за обичта към „Последният печели“.
– Орлин Горанов е не само голям български певец, но и изключително умен човек. Помня го едно време от предаването „Вот на доверие“. Тогава Орлин Горанов отговаряше невероятно при участията си и ми направи впечатление, че е много умен човек. Такъв интелигентен човек може лесно да предразположи участниците в предаването. Винаги е бил коректен, независимо дали имаш 0 или 600 точки. Отнася се с уважение и затова респект и за него. Изключителен човек!
– Славата е временна и ще отмине, но сега вашите думи тежат. Какво послание бихте отправили към българските деца, не само вашите ученици? Защо е важно да четат, да имат познания за света и да се интересуват от култура?
– Живеем в един по-отворен и глобален свят от този, в който ние бяхме като деца. Сега има по-голяма нужда да си начетен и знаещ. Не да бъдеш някой многознайко, който знае коя е столицата на Филипините, а да бъдеш любознателен, да ти е интересно да знаеш, да учиш езици… Съзнавам, че сега се чете по-малко, отколкото преди 20 години, аз самият вероятно чета малко по-малко, тъй като има други занимания. Понякога забити в игрите, децата не виждат света, който минава около тях. Не се интересуват от течащия емоционалния трафик. Искам чрез моето предаване, защото аз вече наричам „Последният печели“ моето предаване, да съм показал на младите хора, че си струва да знаеш и в същото време да си нормален човек. Учен е този, който е адекватен социално. Искам да дам пример!
– С толкова много познания как бихте описали себе си?
– Човек, който се е родил преди 48-49 години във Велико Търново. Израснал съм в Търговище, само съм роден във Велико Търново, така че не се чувствам болярин. В момента живея в София и работя с много млади хора. Учениците ми са от 9-и клас нагоре и се чувствам много добре. Няма нищо лошо от това да бъркаш и грешиш. В живота от грешките правим своите изводи. Има един чудесен израз: „Ако не използваш миксер, много бъркаш“. Въпреки че много бъркаме, трябва да използваме миксерите, тоест акълите си.
