Вижте кървавото писмо на Ильо Войвода до Народното събрание – всяка негова дума е вярна и днес

Ильо Войвода е от малкото поборници, доживели независимостта на България.

Когато е на 91 години обаче, работата опира дотам, че е принуден да напише кърваво и гневно писмо до „своите” в Народното събрание, защото посягат на пенсийката му. Всъщност на тази възраст това е последното му писмо, което дори не пише заради немощ и непознаване на буквите, а диктува.

Датата е 12 декември 1896 г. Ильо войвода пише до Прошетарната комисия на Народното събрание молба заради „разбитото от неприятелски куршуми и ятагани тяло” да не намаляват пенсията му от 200 на 100 лева. Тогава от смъртта го делят две години.

„Господин председателю! Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, половината от който аз употребих да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия? Но в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго да се подкрепи, от моята кървава пенсия трябва да се откъсне, та да излезе от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мен всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава да съберем всичко, що имаме, да го превърнем в пари и да избавим отечеството от пропаст. Ето где е спасението!”, пише поборникът.

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, е български хайдутин и предводител на чета.
Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, днешна Македония, в семейството на бедния земеделец Марко Попгеоргиев.

За Ильо войвода са създадени много народни песни. Той е наричан още Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа, Ильо Малашевски, Дядо Ильо, Капитан Ильо.

Детството на Илия преминало като това на всички деца в селото – с по-малко игри и с повече работа. Той бил добър помощник на родителите си, които от малък го пращали да пасе овце и коне по околните баири.
Момчето расло на воля и сред връстниците си изпъквало със своята разсъдливост и съобразителност – било надарено със силна памет. В Берово по онова време е нямало училище и Ильо Марков останал неграмотен до края на живота си. Вече момък с представителна осанка, широкоплещест и як, Ильо бил измежду онези българи, които не преглъщали оскърбленията.

Един ден беровският бюлюкбашия с неколцина сеймени се настанил „на гости” у дома на Марко Попгеоргиев.
Станало ясно какво ги е отвело там – хубостта на двете Ильови сестри. Разбрал, че е застрашена честта им, момъкът застанал срещу бюлюкбашията и с твърд глас поискал от него да напусне дома му.
Бюлюкбашията се заканил да си отмъсти за тази обида, а местните османлии нарекли сина на Марко Попгеоргиев Кара Илия, т.е. Черния Илия. Въпреки че Ильо бил с мургава кожа, вероятно турците са имали друго предвид: освен „черен”, „кара” означава „страшен”.

Около 1830 г. Ильо Марков, вече двадесет и пет годишен мъж, напуснал родното Берово, за да отиде в Рилския манастир.

Там заел длъжността на пандурин – т.е. пазач. Задачата му била да брани манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. Най-често нападателите били арнаути. Предполага се, че Ильо не е бил сам и вероятно с него е имало още хайдути, които са му помагали. Като пандурин той служил в манастира 18 години. През 1848 г. се завръща в Берово и се жени за съселянката си Цона. От нея му се раждат три деца: дъщерята Велика и синовете Никола и Иван. През 1850 г. за неуредени лични сметки местният турчин Мехмед Байрактар убил брат му Станко. Ильо войвода реагирал бързо и след два дни Мехмед Байрактар бил намерен смъртно прободен с нож. Турците разбират кой го е убил и причакват Ильо в засада край дома му, но той не се появява.

Скоро след тази случка тръгнала мълва, че Ильо предвожда хайдушка дружина в планината.
От това жителите на околните села били спокойни, защото разчитали на помощта на Ильовата дружина в трудни моменти. Например, когато на Ильо войвода се оплакват от чорбаджията гръкоманин Доказана, той влиза с дружината си посред бял ден в Берово и го убива насред мегдана. Местните бейове и аги се стреснали, а българите си отдъхнали – имало кой да ги пази от своеволията на тираните. Предполага се, че по време на Кримската война (1853-1856) Ильовата дружина е наброявала около седемдесет души. Тя представлявала внушителна сила.

В Дупница обаче местните османлии замислили погром над българското население.

Научил, че срещу Великден те се готвят да колят българите, войводата праща хабер до властта, като предупреждава: „Цяла нощ ще обикалям с дружината си край града и разбера ли, че някой посяга на българите, ще избия всички мюсюлмани, а турските махали ще изравня със земята!”. Заплахата подействала и Ильо пак спасил българите.

Официалната власт се принудила да влезе в преговори с войводата. Мюдюрът на Радовиш бил упълномощен и се срещнал с Ильо. На въпроса му защо създава неприятности на царската власт, войводата отговорил, че докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да било от четниците му. Тези Ильови думи мюдюрът предал на пашата в Скопие, който от своя страна уведомил за състоялата се среща в Цариград.

От там изпратили известие с препоръката да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността на него и на другарите му. Турската власт се принудила да приеме. През 1855 г., жадни за мъст, хора на Мехмед Байрактар правят опит да го убият. Ильо предварва обаче засадата на платените убийци и ги избива. В отговор властта арестува жената и трите деца на войводата и ги интернира в Кюстендил, където ги изоставя на волята на съдбата – без препитание, без никакви средства.

Тук местните българи правят всичко възможно да облекчат тежката участ на Ильовото семейство.

Ильо войвода се преместил в Белград през есента на 1861 г. Там той станал пръв помощник на Георги Сава Раковски, като Раковски го натоварва със задачата да обучава част от доброволците в Първа българска легия за водене на партизанска война. Дядо Ильо, както вече започнали да го наричат, се оказал вещ и незаменим инструктор.

Лично генерал Гурко след преминаването на Балкана наградил Ильо войвода с ордена за храброст „Св. Георги” заради действията му по време на Шипченската епопея. Малко преди победоносното влизане на освободителите в София всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на Дядо Ильо. Той е освободителят на Дупница и Кюстендил, въпреки че руското командване не му разрешавало да предприема подобен набег. Дядо Ильо не можел да се примири с мисълта, че Кюстендилският край ще остане в турски ръце.

Илия Марков Попгеоргиев умрял в Кюстендил на 93-годишна възраст, на 17 април 1898 г.