Колко хубаво беше да растем при социализма – Писмо до моя син

Напоследък 17-годишният ми син на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на соц-а.

И понеже тези 17-годишни няма как и да са помирисали тези години на всенародно щастие, явно е че са чули за това от родители и познати. Обещах на сина ми, че някой ден ще напиша нещо за това. Оказа се, че някой ден е днес.

Аз бях на вашата възраст през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Май. Не помня точно. Та, сине мой, с ръка на сърцето ще ти кажа: истина е, хубаво си живеехме!

Бяхме млади и пълни с енергия. Всеки баща на твой приятел ще си спомни с умиление как е имал коса, нямал е шкембе и по-често се е смеел. Техните майки пък с носталгия ще си спомнят как са се обръщали след тях мъжете, нямали са бръчки и не са се притеснявали за сметките. Хубаво време беше и с радост пак бих го изживял. Понеже това обаче не може да стане, нека да ти кажа как бяха някои други неща. Като се замисля, те не бяха чак толкова наред. С риск да разваля сълзливата носталгия и телешкия възторг по младостта, даже бих казал, че никак не бяха наред. Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече. Откъде да започна? Вие какво обичате да правите сега? Слушате много музика? Е, и ние така.

Аз обичах хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада. И народна музика, ама не чалга. Чалгата беше лоша. Както рок, поп и прочие. Рап, техно и хаус нямаше, ама без грам съмнение ще ви кажа, че и те щяха да са лоши. По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета.

Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видео клип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (вие едва ли знаете какво е това, ама да речем че е като CD). Само искам да отбележа, че липсата на музика тогава не беше толкова супер и на вас сигурно щеше да ви липсва. Вие също така доста време прекарвате в Интернет. Тогава нямаше Интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше Интернет , ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове.

Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание. Може би и това щеше да ви липсва. Вие доста време прекарвате и на смарт телефоните си. Такива естествено нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шанса някой да ти разреши да имаш устройство дето снима и изпраща всякакви неща е абсолютно нулева.

Забрави и за това.

Вие обикаляте понякога по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не можете да си ги позволите. Ние нямахме такъв проблем! В България при соц-а нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли, просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от КОРЕКОМ. Какво е КОРЕКОМ ли?

Не питай, дълга история. Веднъж си купих от магазина маратонки Адидас. Нямаше други марки изобщо. Забрави за Найки, Пума или Рийбок. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха Адидас, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат.

Имах чувството че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света. Може би нямаше да ви хареса да нямате нищо от това.

Вие също обичате спорта. Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим.

Онзи ден четох по Фейсбук правилата на махленския футбол. Там описваха нещо подобно. Смял съм се с умиление. Супер си беше все пак, ама да ви кажа, това все пак е малко тъпо да не можеш да пориташ, защото няма топка. Също така много гледахме мачове. Когато даваха, де, което не беше много често. Забрави Английската или Испанската лига. Това не беше възможно. Даваха финала на това, което е сега Шампионската Лига, както и Европейското и Световното първенство.

Даваха мачовете и на Съветския Съюз. Коментаторите така се прехласваха от възторг от играта на Сборная, че ние направо се чудехме дали няма да им стане нещо ако Съветския Съюз вземе че спечели нещо. За радост това не се случи. Ние даже толкова обичахме мачове, че с баща ми цял уикенд прекарахме на покрива на блока да слагаме антена да ловим сръбската телевизия. Не помня да видяхме някой мач и образът беше неописуемо лош, ама ловяхме нещо.

Мили спомени, ама да ви кажа, това не е съвсем както трябва. Даже доста ненормално ми се струва сега. Ако обичате мачове, може би нямаше толкова да ви хареса. Чужди канали естествено нямаше. Имаше Първа програма и Втора програма. Толкова. Новините по тях си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор (това е вид радио ако не знаете) някое предаване на радио Свободна Европа, ама да ви кажа от личен опит, много добре го заглушаваха нашите служби. Практически нищо не се чуваше, така че беше малко вероятно да чуеш различно мнение или новина. Това сега трудно ще го разберете. Тогава във всички вестници едно и също пишеше. На нас не ни пукаше обаче. Да не сме луди да четем вестници? Само споменавам, понеже може да ви е трудно да си представите. Най-хубаво беше като ходехме на море.

Разбира се ставаше дума само за Черно море.

Аз не познавах мой връстник дето е ходил на друго море. Тези, които отиваха в Гърция, го правеха с риск за живота и никога не се връщаха. Морето. Ех, как ми липсва това време. Бяхме млади, сами, правехме каквото си искахме. Не ни пукаше нито за социализма, нито за някакъв друг -изъм. Не мисля, честно казано, че за кубинското момче и момиче целуващи се на плажа е различно. На тях не им пречи Фидел Кастро, а на нас не ни пречеше Тодор Живков. Не ни и помагаше, де. Всичко, което правехме тогава можете да правите и сега, стига да имате енергия и желание. Ние имахме. Може би понеже нямахме толкова други неща за правене. А може би не сте се замисляли как се ходеше на море.

Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Родителите ви тогава кандидатстват за карта и обикновено вземаха такава за две седмици по някое време на лятото. След това я преотстъпваха на нас. При нас в София беше по-лесно. Голям град, много приятели, винаги имаше някаква възможност да вземеш карта за подходящо място и време. В по-малките градове можеше спокойно изборът да се ограничава с Обзор, например, където ходиш всяка година, по което време ти дадат. Само на къмпинг можеше спокойно да отидеш когато и където поискаш. За квартири трябваше да се редиш на огромни опашки на място, в Кранево например. Там може да се окаже че има, а може и да няма.

Може би не ви се струва много нормално? И на мен така, ама тогава така беше и ние много не се замисляхме. А как се стигаше до морето? Ние ходехме с влака. Родителите ни имаха коли. Моите дълго време чакаха за Застава (югославско изобретение). За Лада никога нямаше да ни дойде реда, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме Заставата и си купихме Вартбург, продукт на великата (източно) германска мисъл. Не сте ли виждали? Ами какво да ви кажа, не сте изпуснали много. Ще кажете то и сега никой ваш познат не кара Мерцедес. Може, ама сигурно ще се съгласите че сега все пак е по-нормално. Тогава хич не беше. А училището? То може би не се е променило толкова. Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме.

Спомням си само гениалната мисъл на един друг титан на световната (комунистическа) мисъл, Енгелс. В кабинета по биология беше увековечена неговата идея че огънят е позволил на маймуните да ядат месо, което осигурява важни витамини за мозъка и помага на еволюцията. Хитро, а? Ние обаче се майтапехме с подобни идиотщини и иначе не се впечатлявахме. Не че е важно за вас, ама трябва да отбележа, че имаше един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи новата българска история в 10-и клас без нито един път да спомене Българската комунистическа партия.

Вие представа си нямате колко е трудно това.

Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му. Общо взето, обаче не ни пукаше за учителите. Както е при вас предполагам. Много повече ни пукаше че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи. Това може би не е както при вас. Сега за някои неща, които ние правехме, а вие не. Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. За тези от вас, които може да имат нещо против обаче, редно е да се спомене, че тази дейност включваше ставане в 6:00, пеене на песни възхваляващи Съветския Съюз и комунизма и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това; всички на картофите! Имаше и военно обучение, където учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае!

Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат. Вие също не ходите по манифестации. Ако са пропуснали да ви обяснят, на 1 май, 9 септември и 7 ноември ние не ходехме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на първия комунистически диктатор, съветския гражданин Георги Димитров. Там ние крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидера на народа. Не че това ни е травмирало, ама си представете да ви откарат сега до центъра, където вие да марширувате и да викате на Бойко Борисов и Росен Плевнелиев че те са най-гениалните вождове в историята на България и да се кълнете във вечна вярност към Брюксел. Идиотско, а? Така беше и никого не питаха.

Един път на 1 май даже ни валя радиоактивен дъжд, понеже същите гениални вождове ги беше срам да признаят че Съветския съюз се е наакал и атомната му централа е гръмнала. По-лесно беше да изложат децата на радиация, а ние нямаше как да разберем, че нещо е станало. Нали заглушаваха Свободна Европа… Вие може би тези дни сте били на църква за Коледните празници. Или миналия Великден. Или може би на някое кръщене или просто ей тъй, в някое манастирче сте отишли. На нас това не ни се беше случвало. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове, Ленин, беше казал, религията е опиум за народа.

Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата Свети Седмочисленици, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой като вас например. Ние и дядо Коледа нямахме. Вместо него идваше дядо Мраз на Нова Година. А „Многая лета“ на Борис Христов не бяхме чували, понеже тя е църковна песен, а той, макар и българин, позорно беше избрал да живее в Италия вместо да строи комунизма.

Ние много не разбирахме каква идиотия е всичко това.

Не се замисляхме и не ни пречеше особено, но го споменавам, за да знаете в случай че някой се опита да изкара нещата нормални по това време. Вчера малката ми дъщеря ме попита какво значи думата „чужбина“. Ние знаехме, ама практически никой не беше ходил. Вие познавате чужденци сигурно, или поне българи, които живеят другаде. Ние не познавахме. Нямаше и много къде да ги срещнем.

Аз имах съученичка, бащата на която не идваше на родителска среща, понеже имахме учител шотландец, а бащата беше длъжен служебно да напише подробен доклад за всички свои срещи с чужденци. Затова избираше да не идва в училище. Разбирах го. Ние, разбира се, не ходехме в чужбина. Може би за някои от вас това няма никакво значение, понеже чужбина е далеч, скъпо е и вие и без това не ходите. Разбирам, но вярвам ще се съгласите че има разлика между това да не ходиш някъде, понеже не можеш да си го позволиш и това баща ти да не те пуска изобщо да излизаш от къщи.

Едното е нормално, а другото не, нали? Някои от вас може би си мислят да отидат да учат в чужбина като завършат училище. За това трябват успех, пари. Ваш проблем! Ние подобни стресове нямахме. Това просто не беше възможно. Предполагам, че е било възможно да отидеш в Съветския съюз, ама аз поне не познавах никой да отиде там или другаде. Нашия свят беше България. Само България. Патриотично, ще каже някой. Точно това се опитваха да ни пробутат, ама мисля ще се съгласите че по-скоро други определения идват на ум. Нека да отбележа още една тънка разлика. Вие сега питате как е било едно време, как сме живели, хубаво ли е било. Прави сте да питате и да обсъждате. Може би ви е трудно да повярвате, че такива дискусии по наше време можеше да имаш само с близки приятели. Иначе положението беше съвършено ясно: сега е много хубаво, преди е било лошо, а другаде също е лошо. Ако имаш друго мнение и решиш да го изкажеш, следват санкции. Може и да не те пуснат да кандидатстваш за висше образование.

А може и по-лошо. На вас сигурно не ви е до политика, но все би трябвало да се съгласите че да можеш да си кажеш какво мислиш е по-добре от обратното. Не вярвам, че можете да оцените напълно обаче. Да го кажем по-простичко: ако не ви харесват Бойко Борисов или Росен Плевнелиев, може и на майка да ги изпсувате. На никой не му дреме. Да псуваш най-мъдрия лидер, другаря Тодор Живков по мое време? Това мили приятели щеше да ви струва толкова скъпо, че никога нямаше да го забравите. Гаранция! Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. Така беше, истина! От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Хитро, а? Добре че никой не учеше икономика тогава, иначе можеше да се сетим че не е нито толкова хитро, нито може да продължи вечно. А салам имаше, обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година.

От братска Куба! Сладолед имаше два вида. Ако сега отидете в Била и се огледате на щанда за месо или кисело мляко, ще видите неща, които ние никога не си бяхме и представяли. Ама много е скъпо сега, а тогава беше евтино. Може би. Просто мисля че ще се шокирате и травмирате ако можехте да влезете в един магазин за храна от тогавашното „златно време“. Ние, момчетата, ходехме в казармата. Мили спомени! Наскоро се срещнах с приятел от казармата в самолета. Как се смяхме!

Това е друга тема, но във връзка със защитата на родината само ще спомена, че нашите танкове не можеха да запалят през зимата без помощ. Така че вдигането по тревога не можеше да е изненадващо. Трябваше танкистите няколко часа предварително да подгряват с огън двигателите, че иначе никога нямаше да стигнем където трябва и щяхме да се изложим. А в разпадащата се държава, това не трябваше да се позволи. Затова имитирахме дейност. Може би стига толкова засега. Може би вашите родители ще се съгласят с това.

А може някои други неща да си спомнят, различно да са го видели.

Сега това е позволено. А трети може да кажат: така е, ама кебапчетата и саламът бяха евтини. Съгласен! Дори бих казал, че ако амбицията в живота ви е да бичите кебапчета и да жулите ракия, за съжаление сте изпуснали златния век. Ако обаче искате да се реализирате, да видите свят, да сте част от този свят, да бъдете независими, да казвате това, което мислите, да живеете свободно, както вие изберете, както правят и са правили хората в нормалния свят, просто не можете да си представите какъв късмет сте извадили! Идея си нямате! Затова следващия път като чуете от тати и мама колко хубаво и безгрижно се е живеело при социализма, разберете ги, но проявете малко от легендарния български скептицизъм. Хубаво беше.

Бяхме млади и безгрижни, такива каквито сте и вие. Няма по-хубаво нещо в живота. Имахме приятели, които споделяха преживяванията ни и останаха близки завинаги. Обаче ако някой се опита да ме убеди сега, че тогавашният свят, дърпащ ни все по-назад и настрани от световната цивилизация е нормален, или пък е нещо, което бих ви пожелал, ще кажа само „не, благодаря“. Може и да не го разбирате, ама при вас е в пъти по-добре. А всичко хубаво, което ние имахме, можете да имате и вие.

Приятелите, времето навън, разговорите, гаджетата, нищо от това не ми е дал социализмът или другарят Тодор Живков. Дала ми го е младостта и жаждата за живот. Вие също ги имате. Вземете си и забравете за носталгията по времето, което за ваша радост никога няма да видите.

/БГНЕС –– Авторът Живко Мутафов заминава в началото на 90-те години да следва в САЩ. Има магистърска степен по Бизнес Администрация, а в последните 20 години се занимава с капиталови пазари и борсови инвестиции в развиващите се страни.