През 1999 г. Чочо Попйорданов се боксира с Кубрат Пулев

За 49 години живот и 24 години кинокариера Петър Попйорданов, или Чочо, както го наричаха всички, се снима в 38 филма и тв сериали. Той постави в българското кино два рекорда, които едва ли някога ще бъдат надминати, припомня ko4.

Първият. „Уволнява“ се от НАТФИЗ със 7 (седем!) филма зад гърба си и веднага е обявен за новия секссимвол в киното ни.

Вторият. На кинофестивала във Варна през 1994 г. получава „Златна роза“ за най-добра мъжка роля за участието си в цели 6 (шест!) филма: „Граница“, „Онова нещо“, „Кладенецът“, „Козият рог“ (римейка на Николай Волев), „Вампири, таласъми“ и „Сезонът на канарчетата“. Геновева Димитрова пише за него като за „явление в българското кино“.

А той е само на 30 години.

Петър Попйорданов е роден на 11 юни 1964 г. в София. Майка му е лекар, баща му – известният Иван Попйорданов – киноинженер, началник в „Бояна“, БНТ, Сатиричния театър…

Родителското тяло спори за бъдещето на детето – майката иска Чочо да учи пиано, бащата отсича – плуване! Започва в „Славия“ и аха да го вкарат в спортното училище „Спортни надежди“.

Чочо е решил да става актьор, обаче първият опит е силно обезкуражаващ. Когато е в девети клас, се явява на проби за постановката на Панчо Панчев „Покана от Париж“. От целия клас само на него казват, че е отхвърлен, защото говори бързо и почти нищо не му се разбира. Накрая все пак го взимат. По милост, признава той.

Иван Попйорданов не само че е против Чочо да учи за актьор, но и прави всичко възможно да го откаже от тази му амбиция. Дори моли преподавателката в института Елена Баева да го прослуша и до го убеди, че не става за артист.

Отива Чочо с научена басня и стихотворение и припряно ги декламира пред Баева. От напрежение, изглежда, докато ходи из стаята, куца. Жената го изслушва доста скептично и накрая промърморва: „Охо, ама ти и куцаш?!“

Не е обаче в природата на Попйорданов-младши да се предава. Продължава да ходи на прослушвания и да се готви упорито. На първия кръг комисията го пита как се казва. Той отговаря Петър Иванов, обаче то звучи нещо като Перно Пернов.

Комисията е готова да го задраска от списъците, но Катя Зехирева го моли да излезе навън и да се поуспокои. Изглежда, се успокоява наполовина, защото успява да произнесе ясно Петър, но Иванов отново звучи като Пернов.

Комисията все пак преценява, че у това момче „има нещо“, и го пуска във втория кръг, а той преминава като комета през всичките следващи. В списъка на приетите е първи по успех. Учи една година в Прага, после завършва в класа на Крикор Азарян.

„Най-щастлив съм се чувствал няколко пъти. Първия, когато ме приеха да уча в академията. Беше като една малка кратка пътечка, след която се надявах да има магистрали, по които да вървя. Много кратък миг!…“ Това ми призна Чочо в един разговор през септември 2010 г.

Дебютът на Чочо в киното е в трисерийния тв филм „Цветовете на изгрева“ на режисьора Александър Обрешков, излъчен през 1987 г. Героят му се казва Емо и е арогантен и провокативен младеж от банда, която търгува незаконнно с долари и автомобилни части. И, естествено, се сбива с главния герой Гибона, изигран от също многообещаващия тогава актьор Николай Цанков, който след 1989 г. зачезна някъде в чужбина.

През същата 1987 г. се снима филмът „Вчера“, но още никой не знае, че ще се превърне в хит. За главните момчешки роли са одобрени Христо Шопов и Георги Стайков. За избора на възпитаниците в английската гимназия екипът прави дълъг кастинг с ученици от софийските училища и студенти от НАТФИЗ.

 Одобрен е и Петър Попйорданов, но пак заради този пусти говор е пратен в масовките.

После получава ролята на ученика Костов. Малка, но Чочо все повече се набива в очите и съзнанието на режисьора Иван Андонов.

„Изведнъж разбрах, че това момче има по-силно присъствие от статист в класа, усетих дарбата му и реших да му дам възможност да я покаже“, разказа ми преди години Андонов. Още едно потвърждение за правилното решение на онази комисия в НАТФИЗ.

Андонов дава шанс на момчето и то с много хъс, идеи и актьорски хрумвания дообогатява образа. Толкова е борбено по време на снимките, че почти изравнява героя си с двата главни образа.

Така в киното ни буквално с летящ старт влетя един невероятен талант. Няма друг български актьор, превзел толкова безапелационно седмото изкуство и сниман в почти всички филми между 1988 и 1995 г. А и след това в спорадичните опити за кинопроизводство.

На филмовия фестивал във Варна през 1988 г. „Вчера“ е тотално подминат от журито и критиката. Но печели категорично наградата на публиката. Христо Шопов и Георги Стайков стават звезди, но режисьорите забелязват и „ученика Костов“.

Следва филмът на Рангел Вълчанов „А сега накъде“ (1988). В него Чочо е един от 26-те студенти в НАТФИЗ, които играят себе си, но като кандидат-студенти. Млади и амбициозни, готови на всичко и на всякакви компромоси, за да спечелят благоволението на изпитната комисия.

От този филм никога няма да забравя етюда, изигран от Чочо: в спор с един от конкурентите си той се разрида неутешимо и постепенно превърна плача си в смях, който пък от сърдечен премина в зловещ. Пред такова изключително органично превъплъщение, мисля си, трудно би издържало и жури, водено от самия Лий Страсбърг.

При снимането на този филм Чочо за първи път влиза в Народния театър. След дипломирането си играе в театър „София“ и в Малък градски театър „Зад канала“. Приживе той ми разказа, че по време на снимките на „А сега накъде“ прави някакъв номер и пада от около 2 метра. Получава травма в гърба и болката от нея винаги му напомняла, че да играеш в Народния театър е съдба.

В „Екзитус“ (1988) Чочо е в ролята на художника Лаки, който подава ръка на приятеля си, управител на кино, в много тежък за него момент на преоценка на живота си.

Този филм е заснет по мотиви от новелата на Златомир Златанов „Екзитус“. Тя пък е по действителен случай, мотиви от който са използвани от Георги Мишев за филма му „Вилна зона“.

Как може от един и същ случай да се направи екзистенциална драма като „Екзитус“ и сатирична комедия като „Вила зона“? Двата филма са коренно различни, но Георги Мишев чудесно обяснява тази разлика с една мисъл на Кант:

„За мислещите

светът е комедия,

за чувстващите –

трагедия“.

Чочо Попйорданов беше и мислещ, и силно чувствителен актьор и затова можеше да влезе с лекота във всеки образ.

Комедийните си качества показа още в следващия си филм – „Адио, Рио!“ (1989). Главният герой в него е един… труп, който е метафора на човешката съвест, и се появява при всеки, когато по различни причини той я потъпква. Най-често в багажника на личния му автомобил.

В този филм Чочо Попйорданов играе млад, красив и напорист стажант-следовател, който е приятел на дъщерята на семейство Стоеви, но стига до прелюбодейство и с нейната мащеха. В ролята на мащехата е Ваня Цветкова. И го правят не къде да е, а в багажника на колата. И трупът – хоп, цъфва и там.

Тук неговата природна бързорекост му помага да характеризира чудесно образа си. По време на снимките сценаристът Марко Стойчев нагажда репликите на героя му към натюрела и начина му на говорене. И Чочо без никакви проблеми изрича като в скоропоговорка: „Като говоря, аз фъфля, заеквам и забаквам…“

Бързата филмова слава не главозамайва младия актьор. Той не отказва и второстепенни и дори по-малки роли. Такива са героите му Бойко в „Аз, графинята“ (1989), филм, спечелил много наши и международни награди, и Пантата в „Без драскотина (1989), където след „Вчера“ отново е с Георги Стайков.

През 1990 г. на екран излиза един от най-хубавите любовни филми в нашето кино – „Любовното лято на един льохман“, на режисьора Людмил Тодоров. В него Чочо е Свежи, един от четиримата неразделни приятели, които прекарват чудесно лято на морето, бягайки от сивотата и скуката на всекидневието.

Актьорът си партнира с непрофесионалната актриса Нона Милева, много красива възпитаничка на Националната гимназия за древни езици и култури.

Любовните сцени между двамата във филма са изключително красиво заснети. Техни приятели от онова време определят любовта им и в живота като „изгаряща“, но в крайна сметка Нона се омъжва за бившия шеф на рекламата в БНТ Огнян Димов и двамата заминават за САЩ.

След 1989 г. много млади български актьори напускат България. Главно заради безработицата – снимат се все по-малко български филми, а народът е по площадите и театрите са празни.

Чочо Попйорданов обаче остава. Снима се (почти) във всеки нов филм. Режисьорите искат да използват максимално таланта му и той не отказва на никого. Играе и главни, и второстепенни роли.

В „Бързо, акуратно, окончателно“ (1990) е един най-обикновен епизодик – човек с дини.

В „Онова нещо“ (1991) е последен в изписването на шестимата главни герои – Шейно.

В „Тишина“ (1991) е във втората главна роля – на инвалида Павката. Филмът печели голямата награда „Златната роза“ във Варна, както и много международни отличия.

През 1994 г. Чочо Попйорданов се снима във филма „Граница“, около който има доста скандали. Включително и искане на бивши гранични офицери филмът да бъде спрян от излъчване по БНТ. Слава Богу, това не стана, но увеличава интереса към лентата.

Героят на Чочо – Попа, е граничар, готов на всичко, за да оцелее. Умишлено стреля по нарушители на границата, защото за всеки убит ще получи по 10 дни отпуск. В този филм дебютира едва 15-годишната Елена Петрова. Любовните кадри между тях са се сред 10-те най-еротични сцени в българското кино. Тя е глухонямо цигане, нещо като секс играчка на граничарите от заставата, които го хранят и се грижат за него, и почти през цялото време е гола.

Елена, естествено, се притеснява от голотата си и това налага любовните сцени да се правят в присъствието на малко хора. Най-тежка за актрисата е сцената, в която героят на Чочо разтваря краката й с автомата си. След края на сцената той мило й казва:

„Извинявай!

Това е само кино!“

„Елена нямаше опит, но инстинктът й на родена актриса й помагаше и в най-трудните ситуации и сцени. А то май нямаше леки. Още тогава бях сигурен, че това момиче го чака голямо бъдеще…“, каза ми преди години Чочо Попйорданов.

Няма как да мине без универсалния актьор и първият римейк в киното ни – „Козият рог“. Чочо е в ролята на овчаря, когото от българин при Хайтов режисьорът Николай Волев превръща в ахрянина Халил. Мария (Елена Петрова) се влюбва него, защото е отраснала далеч от други хора и за нея думи като „вяра“, „етнос“ и „обичаи“ са напълно непознати.

Петър Попйорданов е с главна роля и в първия след промените от 1989 г. роден телевизионен сериал – „Дунав мост“. Кани го режисьорът Иван Андонов, който всъщност го откри истински за киното. Играе в компанията на новоизгряващи звезди – Йоана Буковска, Стефка Янорова, Христо Мутафчиев, Анастасия Ингилизова, Иван Ласкин, Деян Донков и др.

Сериалът отнесе много критики, но в едно интервю актьорът го защити по блестящ начин: „Далеч съм от мисълта да сравнявам, но ще припомня какво стана с Копола и „Апокалипсис сега“ – този най-скъп за времето си филм е бил тотален неуспех просто защото Америка не искала да види истината за себе си и войната във Виетнам.“

Този филм преобръща не само творческия, а и личния живот на Чочо. Развежда се с Хилда Казасян и се жени за Йоана Буковска, след като любовта им от сериала преминава и в живота. После се разделя и с нея.

Заживява с ученическата си любов Даниела.

„Неведнъж и два пъти ми е било трудно – обясняваше ми Чочо. – Правил съм много глупости и никой не ми е виновен за това. Много е трудно човек да открие сам себе си. Имал съм три периода на търсене, на блъскане, на загуби, на грешки лично мои. На търсене на вярната посока, на намиране на точните хора, на конкретния човек. Но не съжалявам…“

През 1999 г. излиза брой на сп. „Егоист“, на корицата на което е снимка на Чочо Попйорданов. Той е с аркада под окото като след боксов мач. Заглавието е „Победител“, това е и темата на броя.

В списанието има снимки от боксовия мач между 35-годишния Чочо и 18-годишния Кубрат Пулев, категория до 81 кг, още тогава наричан Кобрата. Макар и толкова млад, той освен юношески и младежки е шампион и при мъжете.

Мачът, разбира се, е с уговорката Кобрата да не смени физиономията на актьора. Пулев удържа на думата си, макар че адреналинът няколко пъти кара Чочо да се хвърли истински в мача. В книгата на Иван Попйорданов „Чочо. Писма до сина ми“ финалът е описан така: „Дасиебемайкатадасиебе“, проснат на въжетата, успява да изстреля задъхано Чочо. Треньорът Петков в шеговит проблясък вдига ръката му. Победител.“

Последната голяма роля на Попйорданов е в „Хъшове“. В постановката на Народния театър и в тв сериала игра славния хъш Македонски.

Първоначално Александър Морфов не го предвижда в актьорския състав. Защо, пита Чочо. Защото си нестабилен, отговаря Морфов. Не мислиш ли, че ако аз не вляза, представлението няма да загуби? Абе, може и така да е, но ти си нестабилен. Кой е стабилен в днешно време, пита пак Чочо. Морфов мълчи.

След три месеца го пуска в състава. Пробно.

И Чочо направи ролята на живота си.

Достойна за край на една кариера, но не и когато още не си навършил 50.

На поклонението в Народния театър пред ковчега на Чочо през 2014 г. Христо Мутафчиев, един от най-добрите негови приятели, написа в книгата за съболезнования: „Сбогом, Македонски!“ А вътре, прегърнати, останалите хъшове пееха песента от филма:

Всеки от нас има своя звезда,

що го води, дорде е жив.

Кога свети ярко –

човек има живот,

кога гасне – судбина.

От мига, в който научих, че звездата на Чочо Попйорданов е угаснала завинаги, се мъча да си отговоря на въпроса защо Бог най-напред му даде такъв непомерен талант и след това го прибра при себе си толкова рано и по такъв нелеп и жесток начин?

Защо?

„Петър не беше землянин, а ни е пратен от Космоса и сега си е тръгнал. Но той е някъде над нас, за да ни гледа сеира. Много се надявам да сме взели поне малко от този невероятен човек – умен, обичлив, талантлив, интелигентен“, каза по време на поклонението голямата Татяна Лолова.

Източник: spomen