Мъжът ми ме изостави без пари и с две деца. След година съдбата ни срещна отново…

Прибрах се вкъщи и видях куфари на прага.

— Тръгвам си – каза ми съпругът ми.

В първия момент не разбрах думите му. Звучеше твърде кратко и сухо. Каза го толкова небрежно, сякаш отиваше да купи хляб. А и се усмихваше. Тази усмивка бе много искрена.

— Напускам те, Ирина – повтори отново мъжът ми. — Влюбих се в друга жена. Оставям те заради нея.

— Защо? – само това можах да кажа.

Този въпрос прозвуча жалко, но не успях да сдържа емоциите си.

— По цял ден седиш вкъщи. Когато се срещнахме, ти беше напълно различна. Винаги с прическа, маникюр и грим. А сега в какво се превърна? Една обикновена домакиня.

Не можех да повярвам… Зарязах успешната си кариера, защото този човек ме помоли. Обичах го повече от самия живот. Имахме едно дете, а след това и второ.

Вече седем години гледах децата и ръководех домакинство. Кога трябва да се „оправям“? Вечер едва се държа на краката си. Освен това трябва да помагаме на нашите родители.

Докато съпругът ми е на работа, тичам от родителите ни към децата. Постоянно съм заета, затова помагам на всичките си роднини.

— Виждаш ли, преди осем години, щом се запознахме, ти беше много ярка жена. Четеше много, спортуваше, имаше много приятели, целият град те познаваше! Ти беше успяла и интересна жена. Сега нямаш нищо общо с тогавашното си „аз“.

Слушах с половин ухо. Точно заради него спрях да бъда жената, за която той говореше. Когато излязох в отпуск по майчинство, мъжът ми беше щастлив.

Каза, че има нужда от жена като майка си. Завършила е университет на двайсет и две години, и оттогава е у дома. Не е работила и ден. Тя го отглежда цял живот, като непрекъснато готви и чисти къщата. Тогава каза едно, а сега съвсем друго. Не разбирах каква трябваше да бъда, че да не ме изостави?

— Не се тревожи за децата! Ще плащам издръжка и ще идвам през уикендите. Те няма да се чувстват изоставени! Впоследствие ще ги запозная с Катя. Ще имат две майки наведнъж! – вдъхновено каза доскорошният ми мъж.

Какви ги говореше? Нима 7 години брак не значеха нищо за него? Побъркал ли се беше?

Така мъжът ми си отиде.

Седнах в кухнята да пия чай и се замислих за живота си. Трябваше спешно да си търся работа. Нямах време да стоя и да се вайкам, въпреки че много ми се искаше.

Мислех, че с моята седемгодишна пауза малко компании биха искали да ме вземат. Сгреших. Още в първата фирма ме „хванаха“ със стоманено менгеме. Шефът се оказа прекрасен човек. Каза, че знае задочно за старите ми професионални постижения. Изпрати ме на курсове за повишаване на квалификацията за сметка на компанията и бързо си намерих работа.

Родителите ми гледаха децата, докато аз бавно печелех пари. Бързо се адаптирах към екипа. Работата ми се отдаваше с лекота. Старите ми знания бяха здраво загнездени в мозъка ми. Напразно се бях страхувала, че няма да се справя наново.

Изкачих се професионалната стълбица с космическа скорост. Година по-късно станах дясната ръка на шефа си. Спечелих много пари. Именно тази работа ми помогна да преживея развода и предателството на съпруга ми. Отново цъфтях.

Имах време и желание да се гримирам, да се облека красиво и най-важното се чувствах щастлива.

Децата ми се радваха на промените. Мислех, че баща им ще им липсва, но те почти не го помнеха. Бившият ми съпруг плаща издръжка, но виждаше децата три пъти през цялата година и дори след развода. Нямаше представа как се справяме сами.

Точно на този етап от живота ми съдбата реши да ми направи малък номер.

Закарах колата си до хранителния магазин. Беше обяд и се готвех да купя някои продукти за вкъщи. След работа нямах време за такива неща. Изненадах се силно, когато в магазина видях бившия си съпруг. Работеше там като охранител.

Не знам какво почувства, когато видя бившата си жена в бизнес костюм, със скъп часовник на ръката и много пари в портфейла. Тази среща ме зарадва. За първи път виждах толкова изненадан поглед. Сякаш видя някакво привидение. Държах се достойно. Взех си продуктите и, кимвайки на бившия си, гордо напуснах магазина.

Никога не знаеш как ще се обърне съдбата. Оказа се, че за да бъда щастлива, трябва да се освободя от едно бреме, което осем години бавно ме теглеше към дъното.