Хан Аспарух забил копието с думите: Моя страна, моя България!

След смъртта на Кирил Методий продължил пенсионерската си дейност 

Да се смееш или да плачеш?!

Същинска трагикомедия беляза резултатите и в тазгодишните матури. От година на година шокиращите умотворения на младежите изумяват все повече и повече, а тяхната креативност, така да се каже, надхвърля всякакви граници на фантазията и глупостта. Чули – недочули, учили – недоучили, така накратко могат да се определят част от бисерите на българските младежи.

Особено осезаема привързаност тийнейджърите демонстрират към българската история. Вероятно поради това в една от работите става ясно, че „българите са дошли по пътя на копривата“. Докато друго произведение шашардисва проверяващите с твърдението, че „прабългарите се занимавали с котевъдство, но имало доказателства, че са правели и пластични операции“.

Разбира се, иновативни схващания за началото на българската държава и последващите процеси се откриват и в други творби. Като например, че „Хан Аспарух забил копието с думите: „Моя страна, моя България!“. Или че „историята се пише с кръв, а се чете с пот!“.

Нов прочит на йерархичната структура едно време сочи, че „вторият човек след хана бил тахана, а други прабългарски титли са кафтан и минижупан“. Докато друг явил се на матурата посочва, че „на границата Симеон Втори бил убит поради недоумение“.

По-задълбочен поглед върху виждането на младите хора за историческите факти и обстоятелства показва още по-видима ангажираност по отношение на живота и делото на хан Крум. Така за владетеля разбираме за сефте някои интригуващи „факти“, като например, че „е бил от предполагаем произход“. А по време на своето управление „завладял източната част на Австралийския хаганат и присъединил към България областта Пенсилвания“.

Разбира се, не може да минем и без поглед върху заветните Крумови закони, които „се свеждат предимно до членоразделяне“ според друга работа на явил се на матурата.

И още. „Хан Крум изпраща договор за мир на Никифор, но той е опиянен от победата. Хан Крум му изпраща втори екземпляр, но Никифор отказва. България му отмъщава, като превзема Плиска и я срива до основи“, четат с широко отворени очи проверяващите. След което попиват и заключението, че „хан Крум е превзел Константинопол, но не успял да превземе Цариград“.

Не е пожален и хан Тервел. „Юстиниян Носообрязания обещал на Тервел част от Долната Горнотракийска низина, ако му помогне да си възвърне властта“, гордо пише друг млад „историк“, а смелите заключения се допълват от твърдението, че „арабите претърпели пълен разгул от войската на хан Тервел“.

Особено привлекателна за описание се оказва фигурата и на княз Борис.

„Езичник е човек, който във всичко използва езика“, юнашки заявява поредният матуродържач. Докато в друга работа става ясно, че „след покръстването си княз Борис възприел титлата кмет“.

Да се смее ли човек, или да плаче е дилемата и след изчитане на следващите бисери от матурите.

„Преди кръстосването на българите те само говорели“, посочва бъдещ кадър на родната семейно-образователна система. А друг посочва, че „християнството обединило едноразнообразнородната маса в един народ“.

Откриват се и други интересни тези, като например тази, че „известният Комик Никола, който се подвизавал в Софийското поле, се опълчил срещу византийците“. Или още по-дръзкото и все още неизследвано в научната сфера обяснение, че „след смъртта на Кирил Методий продължил пенсионерската си дейност“.

Разбира се, експертен поглед е отправен и към по-новата ни история, където разбираме, че „след Освобождението България била пълна с либерали и консерванти“, а „областният управител на Пловдив носел титлата калеко паша“.

Интригуващо е и друго твърдение – че „на 5-и срещу 7-и септември войските влизат в Пловдив“, а „в тяхна помощ идват големи конярски чети и стари мъжки въстаници“.

Някак далновидно звучи и становището, че „България влиза в Първата световна война по свои лични причини“. Както и тезата, че „след Първата световна война областта Берлинска Тракия е била престъпена на Гърция“.

Дълбочинно на прима виста изглежда и последното разглеждано писмено изказване, че „през 1941 г. България е изправена пред избор: или да приеме, или германците да я напуснат. При това положение България се присъединява към Тристайния акт“.