Израснах в сиропиталище без майка. Един ден съдбата ми даде шанс да помогна на бездомна баба

Тази история ми я разказа жена, с която седяхме във влака. Пътуването ни беше дълго и трябваше да си говорим по пътя.

Моята събеседничка имаше нужда да говори, защото това решение повлия на целия й живот. „Всеки ден виждах една жена през прозореца, търсеше нещо в кофата за боклук, въпреки че изобщо не е облечена лошо. Ами нека си рови, какво ме интересува?“

Ето нейната история:

В нашия район има красив парк; с децата често се разхождаме там. В онзи ден след обяд отидохме в парка. Беше суха, слънчева есен и настроението беше прекрасно като времето този ден.

След като вървяхме цели два часа, тръгнахме да се прибираме. При кофите за боклук пак видях онази баба, тя май се разтревожи като ни видя отдалече. С наведени очи  се изправи и скри зад гърба си плесенясало парче хляб. Изведнъж очите ни се срещнаха.

Тези очи, колко бяха тъжни, колко болка и срам съдържаха. Не беше зле облечена, просто дрехите бяха малко зацапани и протрити на места. Влизайки в апартамента, постепенно забравих за тази жена и започнах да се занимавам с домакинска работа.

Стана нощ.

Децата бяха заспали отдавна, мъжът ми също дремеше, но аз все не можех да заспя… Спомних си за жената от улицата, не приличаше на пияница. Какво правеше на улицата, защо търсеше храна в кофа за боклук? Очите й… колко са красиви, макар и тъжни…

Чудех се има ли деца? И ако е така, защо са я изоставили? Толкова много въпроси и нито един отговор. Аз самата израснах в сиропиталище, бях сирак от ранна детска възраст… За мен семейството беше над всичко, въпреки че вече съм над трийсет и все още ми липсва майчината обич.

Само ако хората знаеха какво е да живееш без родители. Много бих искала да се сгуша до майчиното рамо, но нямам такова. И моите деца сигурно много биха обичали баба си. С тази мисъл заспах.

На следващия ден, след като заведох децата на училище и съпруга ми на работа, започнах да чистя. Жените нямат почивни дни.

След като почистих апартамента, отидох до най-близкия хипермаркет. Бързо взех всички нужни продукти, но на касата дълго време не можех да намеря портфейла си, вече мислех, че съм го забравила у дома.

— Извинете моля… – някой ме потупа леко по рамото. — Вие ли го загубихте?

Обърнах се, гледаха ме красиви, сини, мили очи. Това беше жената, която нарани толкова много чувствата ми снощи. Помислете само, можеше да запази портфейла за себе си, да избяга с него…

Нямаше какво да яде, а ми го даде.

— Благодаря ви много! Как да ви се отблагодаря? Вътре толкова много важни карти…

— Нямам нужда от нищо. Бъдете здрава.

След тези думи тя отиде до рафта с хляб. Отворих уста и не можах да намеря какво друго да кажа.

След като платих на касата, замъкнах торбиите вкъщи, ругаейки се, че не й се отблагодарих. Съвестта ми не ми даваше мира; След като хвърлих чантите си, изтичах обратно в хипермаркета, дано жената беше още там.

И наистина намерих моя спасител, тя стоеше до зърнените култури. В количката имаше само хляб и пакетче грис.

Грабнах количката и започнах да хвърлям в нея хляб, тестени изделия, захар и бисквити. Всичко наред. След като платих, изчаках бабата на улицата. Когато тя излезе, внимателно се приближих до нея.

— Моля те, прости ми, това е за теб. Благодаря ти за портфейла, ако не беше ти, едва ли щях да го намеря. Щях да имам толкова много проблеми. Моля, вземи, , в знак на благодарност.

— Ще взема. Благодаря ти дъще.

В очите й имаше сълзи. И аз плаках, защото никога не ме бяха наричали дъще.

— Защо не дойдеш до вкъщи? Ще ти дам едно палто, няма кой да го носи. Да пием по чай и да се опознаем?

— Не, няма нужда. Трябва да сготвя нещо за ядене.

Понечи да се втурне към входната врата, но аз й препречих пътя.

— Не се страхувай, сама съм вкъщи. Няма проблем, ако те почерпя и ти вземеш душ.

Докато баба Нина се миеше, аз направих чай и затоплих супа. Освежена, с румени бузи, тя скоро излезе при мен. Седнахме мълчаливо на масата.

— Каква хубава супа топчета – каза ми тя. -Благодаря ти.

След обяда започнахме да си говорим. Баба Нина ми разказа, че е приписала апартамента на дъщеря си и тя я е изгонила веднага щом е станала собственик.

Апартамент, който тя честно спечелила във фабриката, работейки тридесет години. Тя дори не можеше да си представи, че нейната собствена, единствена дъщеря ще направи това.

Вече два месеца се скиташе по улиците, ключалката на апартамента й е сменена, а дъщеря й дори не иска да знае за нея.

А я била отгледала с толкова любов, цялата си душа вложила в нея.

Час по-късно тя си отиде, оставяйки ме с тъга в душата. Накъде  отива този свят, щом децата правят това?

Съвсем забравих да попитам къде нощува сега, къде живее. От това ми стана още по-тъжно, може бинямаше да я видя отново…

Няколко дни я нямаше, дори започнах да се притеснявам. Разказах на съпруга ми за нея, за това как ми върна портфейла, какво направила собствената й дъщеря. Разказвах и плачех, толкова ми беше жал за нея.

Зимата идваше, ами ако нещо й се случеше?

Съпругът ми е добър човек, затова го обичам с цялото си сърце. Той ми предложи да я взема, имаме свободна стая, нека остане при нас през зимата, ще я опознаем по-отблизо.

После можело да й  намерим старчески дом. Не повярвах на ушите си, той ми позволи да я взема!!!

Тъй като е върнала портфейла и не е взела нито стотинка за себе си, това означава, че не е крадец, сподели мъжът ми.

На първи декември сутринта валеше сняг, пиех кафе и гледах през прозореца. Семейството ми ходеше на училище и на работа. Поглеждайки надолу към двора, видях позната фигура. Беше тя… Баба Нина!

Милата!!! Толкова се радвах да я видя! Дори се уплаши от бурната ми реакция.

—  Да вървим, бързо… Толкова време те търсих, чаках те. – казах й нетърпеливо аз.

Оттогава минаха две години, Баба Нина живее с нас, плете топли чорапи и шалове за нас. Децата ми я наричат ​​баба. А тя нежно „моите внуци“. И няма да я дадем на никого, никога.