Иван Иванов не обичаше журналистите и медиите. Той странеше от тях и изключително рядко даваше интервюта.
– Кой е съвършеният отговор, до който си достигнал?
– Учителят казва „Чудото, това съм аз!“ Харесва ми!
– Интересуваш ли се от това, което вършат политиците?
– Не! Животът е дар. Физическото време изтича и е добре да получиш просветление в този живот. Ставаш действащо лице. Иначе не знаеш кой си. Ако осъзнаеш кой си, преставаш да се занимаваш с политика. Излизаш от съня. Отпадат желанията, гордостта, завистта, неведението, алчността и егоизмът. Препълнил си чашата и започваш да раздаваш.
– Коя привилегия не могат да ти отнемат?
– Да убиеш човешкия дух. Това е невъзможно.
– Кои са мислите, от които най-много се страхуваш?
– От самите мисли. Нямат начало, край, среда и форма. Няма по-нахално нещо от мисълта.
– От какво искаш да избягаш? Търсиш ли усамотение?
– Няма къде да бягам. Стоя на мястото си.
– Би ли могла някаква роля да те провокира?
– Не!
– Актьорите обичат да говорят за влизане и излизане от ролята. А ти?
-Свършваш едно нещо по най-добрия начин, пиеш кафе и чакаш следващия кадър.
– Според теб излиза, че е лесно да играеш в киното?
– Според мен така излиза.
– Ходиш ли на кино и театър?
– От време на време
– Не ти е интересно ли?
– Просто ходя… от време на време.
– Не ти ли е отегчително да не правиш нищо?
– Не. Не ходя никъде, защото отида ли някъде, трябва да започна да мисля. И като се замисля какво съм измислил – грозничко.
– Отказвал ли си роли?
Случвало се е. От грозните да избирам по-малко грозната.
– В нашето кино няма хубави, романтични любовни сцени, не мислиш ли?
– Хм…
– Можеш ли да се занимаваш с нещо друго освен с кино?
– Аз мога да се занимавам с всичко, но не искам. Това, което най-много ме интересува е смисълът на човешкия живот, а смисълът е в пробуждането. Най-тъжното нещо е в залеза на живота си човек да се огледа назад и да си каже – пропилях го този живот…
Когато човек се рози той вече се е реализирал. Работата му е да разбере, че е човек. По какъв начин – чрез средствата, които са му дадени, чрез конкретна работа – журналист, актьор, писател… Когато човек отиде над работата, отвъд бунта, той започва да се превръща в слънчево същество. Освобождава се и започва да живее. Аз правя каквото реша, че е правилно и го правя с цената на живота си. И никого не обвинявам за това. Решението си е мое.
– При толкова почитателки по петите ти с какво те спечели жена ти Петя Силянова?
– С Петя сме от първи курс в театралния институт. Видях я и си казах, че това е моето момиче.
– Какво изпитваш, когато гледаш твой стар филм?
– Хм… Синът ми Стефан казва на приятелите си – това е баща ми.
– Защо не се получават простите човешки истории в българското кино?
– Въпрос на народопсихология. Разковниче за прямота в изказа и взаимоотношенията между героите и да премахваш подтекста. Аз не харесвам подтекста. Следвам това правило за яснота и в живеенето. Подтекстът не се родее с притчата.
– Какво значи за теб изразът „У дома“, с какво го свързваш?
– Това е знанието, което аз имам за любовта. Учителят казва: „Любовта е окръжност без периферия и център“. Колко изумително, нали!… Животът ми е низ от конкретности, които изживявам до пълно изтощение. Аз го наричам постоянно състояние на будност.
– Светът се опитва да направи хората по-целеустремени. А ти поддаваш ли се?
– Всички беди идват от стремежа на човек да задоволи желанията си. Аз съм гордо човешко същество. Не съм разочарован човек. Когато харесвам нещо – крещя. Когато не харесвам – пак крещя. Започнах да пиша, за да се превърна в същото, което съм. С кого бих искал да снимам? Със себе си.
– Ако се обърнеш назад и можеш да промениш нещо, коя грешка би поправил?
– Нищо не бих променил. Щом осъзнаеш, че нещо ти се е случило, трябва да имаш доблестта да го приемеш, да се научиш да казваш „Да“! Тогава всичко, което ти се е случило, става съществено. В един човешки живот няма нито миг несъщественост. Просто трябва да се знае, че си жив.
– Когато човек има успех, той трябва да получава пари!
– Такъв е този век.
– Значи няма да станеш депутат?
– Не! Всеки човек тежи на мястото си. И това трябва да бъде осъзнато.
– В какво най-много вярваш?
– В хората. Те са чудо. Човек трябва да има знание за радостта от съществуването. Най-много ме плаши невежеството. То е в основата на всички беди, то ражда всичко грозно. С него не можеш да се бориш.
– Какъв цвят очила биха подхождали на очите ти?
– Хей, аз нося черни очила не за да се правя на интересен. Сините ми очи не издържат светлината и сълзят.
– Разпространено е мнението, че в България всичко е грозно. Така ли е?
– Моите очи виждат толерантни, сърдечни, притеснени и добри хора. Българинът е божествен невежа и това го прави уникален. Той е богоизбран да бъде такъв. Истината е, че ми е интересно да участвам в еуфорията на глупостта.
– Затова ли бягаш от светлината на обществените прожектори?
– За мен животът е отрязък от време, който трябва да изживея сега. Ако нещо ми пречи, причината е в мен. Някой краде, граби, убива… Какво по-голямо нещастие от мъртва душа? Не може да имаш позиция в обществото, което още не се е събудило. Когато хората започнат да се вслушват в сърцата си, ще разберат, че най-голямото чудо е това да си жив… И за тези неща трябва да се говори.
– Притесняват ли те с нещо годините след 50, или ги посрещаш в душевно равновесие?
– Не може да ме притесняват години. Посрещам ги в комфорт – заради добре свършена работа.
– Кое според теб е най-драматичното събитие в живота на поколението?
– Драмата на всички поколения е да не осъзнаваш, че са човешки същества. За да видиш другия до себе си, трябва ти самият да си буден. Буден ли си, виждаш красотата наоколо. Всеки човек е красив. Това трябва да се знае!
– Кои са според теб истинските лечители?
– Наричат се духовни лечители. Хората трябва да се е обърнат към тях.
– Къде нареждаш изкуството?
– Изкуството е среда, упражняваш дарба, най-просто казано – работиш. Срещата между двама души може да е толкова съществена, че да просветли едно човешко същество.
Това ще бъде по-важно от всички роли, които съм изиграл. Глупаво е да бъдеш непрекъснато предан на професията си, наречена изкуство. Според мен не е възможно човек сам да роди добри мисли. Това винаги става с чужда помощ. По-важно е да се подготвяш за завръщането си.
– Вярваш ли, че душата може да оцелее днес?
– Душата е свързана с човека. Когато той боледува, и тя е болна, когато той е в заблуда, и тя е в заблуда. Душата оглупява, когато човекът е глупав. Работата на душата е да опознава духа. Работата на човека пък е да отглежда душата. Душата е материално понятие, не е някаква неясна субстанция.
– Когато показват твой филм, възхищаваш ли се?
– Не.
– Защо, не се харесваш ли?
– Напротив. Винаги се харесвам.
– Мечтаеш ли за Холивуд?
– Може би ще ти е интересно да разкажа една случка. На един безкрайно скучен фестивал на българското кино в Лисабон показаха филм, в който играя. В залата имаше трима души. След това пресконференция. Попитах организатора с какво да запомня това скучно събитие. Отговорът беше: „Господине, на стола, на който седите, преди вас са седели Марлон Брандо и Ален Делон”. Благодаря, любезни, отговорих.
– Когато не се снимате в киното, кой ви обръща внимание? С кого имате контакти?
– Няма кой да ми обърне внимание… Хората се крепят един друг, без да търсят контакт, и в това е чудото на съществуването.
– Кой си ти?
– Иван Иванов… Хм…
Иван Иванов не обичаше журналистите и медиите. Той странеше от тях и изключително рядко даваше интервюта. Разговорите му с репортерите се броят на пръстите на едната ръка, особено в последните 15 години, когато бе диагностициран с тежка болест. Оттогава не е дал нито едно интервю. Затова пък през 2008 г. Иван Иванов направи интервю сам със себе си и го включи в една от книгите си – „Дни и нощи“. Публикуваме го в пълния му вид.
– Кой е съвършеният отговор, до който си достигнал?
– Учителят казва „Чудото, това съм аз!“ Харесва ми!
– Интересуваш ли се от това, което вършат политиците?
– Не! Животът е дар. Физическото време изтича и е добре да получиш просветление в този живот. Ставаш действащо лице. Иначе не знаеш кой си. Ако осъзнаеш кой си, преставаш да се занимаваш с политика. Излизаш от съня. Отпадат желанията, гордостта, завистта, неведението, алчността и егоизмът. Препълнил си чашата и започваш да раздаваш.
– Коя привилегия не могат да ти отнемат?
– Да убиеш човешкия дух. Това е невъзможно.
– Кои са мислите, от които най-много се страхуваш?
– От самите мисли. Нямат начало, край, среда и форма. Няма по-нахално нещо от мисълта.
– От какво искаш да избягаш? Търсиш ли усамотение?
– Няма къде да бягам. Стоя на мястото си.
– Би ли могла някаква роля да те провокира?
– Не!
– Актьорите обичат да говорят за влизане и излизане от ролята. А ти?
-Свършваш едно нещо по най-добрия начин, пиеш кафе и чакаш следващия кадър.
– Според теб излиза, че е лесно да играеш в киното?
– Според мен така излиза.
– Ходиш ли на кино и театър?
– От време на време
– Не ти е интересно ли?
– Просто ходя… от време на време.
– Не ти ли е отегчително да не правиш нищо?
– Не. Не ходя никъде, защото отида ли някъде, трябва да започна да мисля. И като се замисля какво съм измислил – грозничко.
– Отказвал ли си роли?
Случвало се е. От грозните да избирам по-малко грозната.
– В нашето кино няма хубави, романтични любовни сцени, не мислиш ли?
– Хм…
– Можеш ли да се занимаваш с нещо друго освен с кино?
– Аз мога да се занимавам с всичко, но не искам. Това, което най-много ме интересува е смисълът на човешкия живот, а смисълът е в пробуждането. Най-тъжното нещо е в залеза на живота си човек да се огледа назад и да си каже – пропилях го този живот…
Когато човек се рози той вече се е реализирал. Работата му е да разбере, че е човек. По какъв начин – чрез средствата, които са му дадени, чрез конкретна работа – журналист, актьор, писател… Когато човек отиде над работата, отвъд бунта, той започва да се превръща в слънчево същество. Освобождава се и започва да живее. Аз правя каквото реша, че е правилно и го правя с цената на живота си. И никого не обвинявам за това. Решението си е мое.
– При толкова почитателки по петите ти с какво те спечели жена ти Петя Силянова?
– С Петя сме от първи курс в театралния институт. Видях я и си казах, че това е моето момиче.
– Какво изпитваш, когато гледаш твой стар филм?
– Хм… Синът ми Стефан казва на приятелите си – това е баща ми.
– Защо не се получават простите човешки истории в българското кино?
– Въпрос на народопсихология. Разковниче за прямота в изказа и взаимоотношенията между героите и да премахваш подтекста. Аз не харесвам подтекста. Следвам това правило за яснота и в живеенето. Подтекстът не се родее с притчата.
– Какво значи за теб изразът „У дома“, с какво го свързваш?
– Това е знанието, което аз имам за любовта. Учителят казва: „Любовта е окръжност без периферия и център“. Колко изумително, нали!… Животът ми е низ от конкретности, които изживявам до пълно изтощение. Аз го наричам постоянно състояние на будност.
– Светът се опитва да направи хората по-целеустремени. А ти поддаваш ли се?
– Всички беди идват от стремежа на човек да задоволи желанията си. Аз съм гордо човешко същество. Не съм разочарован човек. Когато харесвам нещо – крещя. Когато не харесвам – пак крещя. Започнах да пиша, за да се превърна в същото, което съм. С кого бих искал да снимам? Със себе си.
– Ако се обърнеш назад и можеш да промениш нещо, коя грешка би поправил?
– Нищо не бих променил. Щом осъзнаеш, че нещо ти се е случило, трябва да имаш доблестта да го приемеш, да се научиш да казваш „Да“! Тогава всичко, което ти се е случило, става съществено. В един човешки живот няма нито миг несъщественост. Просто трябва да се знае, че си жив.
– Когато човек има успех, той трябва да получава пари!
– Такъв е този век.
– Значи няма да станеш депутат?
– Не! Всеки човек тежи на мястото си. И това трябва да бъде осъзнато.
– В какво най-много вярваш?
– В хората. Те са чудо. Човек трябва да има знание за радостта от съществуването. Най-много ме плаши невежеството. То е в основата на всички беди, то ражда всичко грозно. С него не можеш да се бориш.
– Какъв цвят очила биха подхождали на очите ти?
– Хей, аз нося черни очила не за да се правя на интересен. Сините ми очи не издържат светлината и сълзят.
– Разпространено е мнението, че в България всичко е грозно. Така ли е?
– Моите очи виждат толерантни, сърдечни, притеснени и добри хора. Българинът е божествен невежа и това го прави уникален. Той е богоизбран да бъде такъв. Истината е, че ми е интересно да участвам в еуфорията на глупостта.
– Затова ли бягаш от светлината на обществените прожектори?
– За мен животът е отрязък от време, който трябва да изживея сега. Ако нещо ми пречи, причината е в мен. Някой краде, граби, убива… Какво по-голямо нещастие от мъртва душа? Не може да имаш позиция в обществото, което още не се е събудило. Когато хората започнат да се вслушват в сърцата си, ще разберат, че най-голямото чудо е това да си жив… И за тези неща трябва да се говори.
– Притесняват ли те с нещо годините след 50, или ги посрещаш в душевно равновесие?
– Не може да ме притесняват години. Посрещам ги в комфорт – заради добре свършена работа.
– Кое според теб е най-драматичното събитие в живота на поколението?
– Драмата на всички поколения е да не осъзнаваш, че са човешки същества. За да видиш другия до себе си, трябва ти самият да си буден. Буден ли си, виждаш красотата наоколо. Всеки човек е красив. Това трябва да се знае!
– Кои са според теб истинските лечители?
– Наричат се духовни лечители. Хората трябва да се е обърнат към тях.
– Къде нареждаш изкуството?
– Изкуството е среда, упражняваш дарба, най-просто казано – работиш. Срещата между двама души може да е толкова съществена, че да просветли едно човешко същество.
Това ще бъде по-важно от всички роли, които съм изиграл. Глупаво е да бъдеш непрекъснато предан на професията си, наречена изкуство. Според мен не е възможно човек сам да роди добри мисли. Това винаги става с чужда помощ. По-важно е да се подготвяш за завръщането си.
– Вярваш ли, че душата може да оцелее днес?
– Душата е свързана с човека. Когато той боледува, и тя е болна, когато той е в заблуда, и тя е в заблуда. Душата оглупява, когато човекът е глупав. Работата на душата е да опознава духа. Работата на човека пък е да отглежда душата. Душата е материално понятие, не е някаква неясна субстанция.
– Когато показват твой филм, възхищаваш ли се?
– Не.
– Защо, не се харесваш ли?
– Напротив. Винаги се харесвам.
– Мечтаеш ли за Холивуд?
– Може би ще ти е интересно да разкажа една случка. На един безкрайно скучен фестивал на българското кино в Лисабон показаха филм, в който играя. В залата имаше трима души. След това пресконференция. Попитах организатора с какво да запомня това скучно събитие. Отговорът беше: „Господине, на стола, на който седите, преди вас са седели Марлон Брандо и Ален Делон”. Благодаря, любезни, отговорих.
– Когато не се снимате в киното, кой ви обръща внимание? С кого имате контакти?
– Няма кой да ми обърне внимание… Хората се крепят един друг, без да търсят контакт, и в това е чудото на съществуването.
– Кой си ти?
– Иван Иванов… Хм…
