Из записките в тефтера на Бояна Паликарова – момичето, излекувано от Преподобна Стойна, направени през 1933 година дни преди светицата да напусне този свят
֎ Преподобна Стойна с Бояна Паликарова: „Туй майките, от мене да знаеш, Боянке, са нещо, дето не знае на кой свят живее. Или е в рая, или е в пъклото… И никогаш по средата. Цял живот между страхове и молитви. А свършат ли думите – плачат. Сълзите са най-бистрите думи, Боянке… еднакви на всички езици…“
„Ти плакала ли си някога?“
„Е па поради що да плачем? Ни се надявах, нито се чудех… Знаех кое след кое иде и защо иде, дивях се на людете, като ги гледах как сами си оплитат конците… Животот на човека е от Горе наснован по дни и нощи като една песен… но човекът сам всичко обърква. Ей тъй, от едната воля! Щото винаги иска да има онуй, що не му е дадено, а даденото му потъпква, щото то му се чини или малко, или непотребно… И все иска онуй, де го има съседът.
Ей тъй, шамар да е, ама като на комшията да е… че ако може и по-голем… И Бог не пречи на людете да грешат, щото е човешката воля свещена и недосегаема… От мене да знаеш, чедо, за три неща никогаш не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за мъжка рожба… Понякогаш, като те ощетява, Бог те предпазва.“
֎ „И светещите са хора като нас. Само дето мисълта им е такава, че ги прави да светят и светлината им избива от вътре навън. Туй е разликата! То всеки жив човек и животно… дори мушици и червейчета… всичко, що е живо, свети. Има си едно облаче около него и по цвета на облачето можеш позна дали червейчето иска да изгризе корена на пипера и тъй да го изсуши, или се е запътило към дупката ей да спи. А светците са най-просто творение, Боянке. Колкото по-нагоре накъм Небето се намира едно нещо, толкова то е по-просто.
12-вековният чинар в двора на църквата „Свети Георги” в село Златолист, община Сандански
Най-трудните за разбиране работи ходят по земята и са на два крака. Светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази, да помогне, да влее в главите на хората добра мисъл и да ги научи на добри дела. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога е сътворил земя и вода, Творецът не е предвидил светци. Само някой и друг ангел, колкото да не е сам. После туй ангелите взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях паднали. И като се намерили между човеците, човеци станали. Но небето не обедняло от туй.
В същото време някои човеци живели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги дигнал при него си на Небесата… Всеки жив е по малко нещо светия. И всеки жив свети винаги, когато с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество. Не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал, ти ставаш нейният светец-закрилник. Изскубнал си, без да ти пречи току-що засадено дръвче, ти си неговият сатана. Тъй вървят работите.“
֎ „А как… по какъв начин ти се свързваш с Небето и викаш светиите? Или те знаят кога да снизходят към тебе… или пък… Как става?“
„И тъй, и тъй. Някогаш аз ги викам, друг път они ме викат. Сичко е едно, Боянке. Нема такова нещо като този и онзи свят. Светът е един, както е един месецът на небето. Само че ние виждаме винаги само лицевата му страна, а опаката не виждаме. Никой жив не може да е хем тук, хем отвъд. Само мрътвият. Него нищо не може го спря – ни тяло, ни време, ни разстояние. Мрътвите са като мислите ни. Де си поискат, там кацат.
Има мисли, дето не излизат от главата ти. Тъй има и покойници, кои никогаш не те оставят сама. Най-ближните ти не само по кръв, ами и по душа. Ей го туй дете с плетената шапчица, дето стои до тебе и чака да го спомниш… има-няма годинка. Братче ти е. Намерило се е здраво и любаво, ама възслабичко, та майка ти насила го хранила уж да порасне, а то се споминало от пребозаване…“
„Асен?“
Откакто си тук, все край тебе го виждам. Туй иде да каже, че скоро твоят Асенчо пак ще се намери около тебе може като твое дете… Смъртта нищо не прекъсва, Боянке Тя само ни дава почивка, както и сънят. И се чудя поради що людете така се боят да умрат, а пък лягат да спят даже на обед.“
„А ти не се ли боиш?“
„Поради що да се боим яз? Смрът като смрът. Случва се на всички и им се случва по много пъти. Свиква се, а дето има навик, там няма ни страх, ни чудене. Идваме тук, връщаме се, пак идваме, пак се прибираме там… и тъй, докато някой ден Горе ни кажат: „Айде стига ти толкоз ойди ми – дойде ми, сядай тук и се радвай на вечността… Е от туй ме е страх. Аз не съм свикнала да седя, Боянке. Туй седенето омаломощава човека повече и от най-тежката работа. Та си викам, че може и да поседя, какво поседя Горе, но подир пак ще сляза… Там никой не те кара насила да стоиш.
Срам ме е да го кажа, чедо, ама колкото по-бързо живее светът, толкоз по-недоправени се раждат човеците. Никой не следва Божия акъл. Всеки прави от детето си каквото той иска или онуй, дето той самият не го е направил. И що да сторят Небесата? Нищо не могат да сторят. Волята на човека е света и свещена в очите на Силите. Щом човекът е пожелал нещо — дай му го и подир му гледай мъките. Нищо не пречупва човешката воля така, както чуждият присмех или окайване.“
