На 1 септември преди четвърт век изследователят Робърт Балард от Удсхолския океаногеографски институт с още двама души достигна останките от “Титаник”.
С миниподводница и фоторобот те слязоха до лежащия на 3800 м най-голям за времето си кораб. В десния му борд не откриват никаква пробойна, а дълга пукнатина, която се дължи на скъсани нитове. Така разбулиха мистериозна тайна, превърнала “Титаник” в драматичен символ на XX в.
Истината е, че айсбергът с дължина 90 м и ширина 2 м съвсем не го е разпорил, а нитовете не са издържали тежестта на сблъсъка. За пробойната са твърдели само двама души – 62-годишният капитан Едуард Смит и конструкторът Томас Андрюс. Те обаче потъват заедно с кораба. Останалото е история и преразкази, от които се раждат легенди.
Досега на най-голямата морска катастрофа са посветени 6 филма, две опери, пиеса в стихове и десетки художествени книги и изследвания.
А всичко започва така. В един летен ден на 1909 г. президентът на компанията “Уайт стар лейн” Брус Исмей поръчва в корабостроителницата “Харланд енд Уолф” в Белфаст два нови кораба с водоизместимост от около 60 000 т. Първият от тях ще носи името на древногръцките титани и се очаква да грабне “Синята лента на Атлантика” – награда връчвана от 1840 г. за най-бързия кораб между Европа и Америка. На 31 май 1911 г. корабът е пуснат за изпитания по английското крайбрежие.
За първия му рейс е определена датата 10 април 1912 г. Кой да допусне, че най-луксозният кораб за времето си ще потъне само 4 дни след отплаването си от Саутхемптън. Със сигурност се знае, че от 2208 души на борда му 38 са били българи. Толкова били изплатените обезщетения от компанията “Лойд”. Сред тях са жители на селата Гумощник и Сенник в Троянския Балкан. През есента на 1911 г. из Троянско и Севлиевско драгоманин ги увещава, че в Америка има много пари и работа за всички. За да стигнат обаче дотам, жителите на двете села трябва да платят по 30 златни наполеона.
Осем човека от Гумощник продават ниви и добитък, вземат назаем и тръгват. От Сенник се записват деветима, но зарът на съдбата определя с “Титаник” да пътуват 4-ма – Дончо Атанасов, Стефан Чехларов, Златьо Христов и Пенко Стайков.
На кораба сенничани и гумощничани ще се качат с още 20 свои събратя по неволя от Кюстендилско, Тетевенско, Луковитско и Берковско. Единственото изключение между тях е евреинът Ешкенази, родственик на прочутата банкерска и предприемаческа софийска фамилия от началото на миналия век. Той обаче е в първа класа. Останалите са в трюмовете, сгушени между денковете и вързопите.
Тръгнали на “лесна” печалба в Америка, те ще чуят режещия звук и ще видят нахлуващата вода, но за тях няма да се сети никой. Корабът има едва 20 спасителни лодки, а от пътуващите в трета класа 708 души се спасяват само 178.
Със сигурност се знае, че от българите само двамата жители на Сенник – Пенко Стайков и Златьо Христов остават живи.
Подгонени от нахлуващата вода, те се качват на горните палуби, спускат се по спасителните въжета и скачат в ледовития океан – по време на катастрофата температурата на въздуха е едва 10 градуса, а на водата около 4.
Пенко Стайков настига една лодка, иска да се качи, но го удрят няколко пъти с греблата. Той отчаяно се моли и накрая го прибират в лодката. Кораб откарва спасените в САЩ. Там Пенко скита по пристанището безпаричен и работи като хамалин за единия хляб. Със следващ рейс пристигат негови съселяни, един от които го отвежда в Кливланд. Започват строителството на трансконтиненталната жп линия. По това време там работи и съселянинът им Дан Колов.
Скоро след това той става професионален състезател и Пенко Стайков пътува заедно с него от турнир на турнир. Големият борец плаща, за да продължи образованието си. По-късно славата ги разделя – Пенко се връща на строителството на жп линията, а през 1922 г. – и в Сенник, където става каменар. При взрив го затиска канара и умира на място.
Златьо Христов също плува след лодка, в която не искат да го вземат, но упорства и се държи за борда й. Накрая дама се примолила: “Дайте да спасим това момче, после Господ ще спаси нас.” Не Господ, а английски параход, връщащ се от курс в Южна Америка, прибира корабокрушенците и ги откарва обратно в Англия. Въпреки преживения ужас Златьо се качил на следващия кораб и пристигнал в САЩ. В Кливланд открива своите съселяни и работи заедно с тях. Връща се в България.
И двамата оцелели българи след катастрофата с “Титаник” категорично отказвали да разкажат преживяното с думите:
“Има майки и жени, които ще плачат!”
По времето на катастрофата преди полунощ на 14 април в Гумощник след свирепа буря се откъртва голямо парче гранит. Тъкмо върху него ще изпишат имената на 8-те загинали от селото. След няколко месеца представител на плавателната компания “Уайт стар лейн” идва, за да изрази съболезнования на семействата им. Изпратени са пари и по два чувала брашно за всяка от жертвите.
40 дни след катастрофата съпругата на Дончо Атанасов в Сенник ражда момче, което нарича на името на покойния му баща. В Гумощник, пак след потъването на “Титаник”, съпругите на загиналите Лазар Минков и Пею Колев раждат момче и момиче, които също вземат имената на татковците си – Пею и Лалка. По зла съдба двете майки умират, докато децата са още невръстни. Но след време Пею и Лалка създават семейство. Това е типично по български прераждане на последната нощ на “Титаник”.
Източник: 24 часа
